Дейвид Морел - Ловци на време

— Боже, изглеждаме така, сякаш сме във видеоигра! — възкликна Аманда.

— Добре дошли в Ловци на време. — Дълбокият глас отекна в слушалките им.

Франк се обърна надясно. На множество рафтове, дълги около петдесет метра, бе разположена сложна конфигурация от компютърно оборудване. Над тях стъклена стена осигуряваше видимост към мониторите.

— Вие преминахте живи и здрави през последното изпитание — обяви Господарят на играта. — Доказахте, че сте достойни.

— За какво, лъжливо нищожество? — изкрещя Бейлинджър.

Окъпан от отблясъците на разноцветните светлини на анимационните изображения, той виждаше част от зоната зад стъклената стена над него. Близо до нея имаше издигнат нависоко стол. Облегалките му бяха оборудвани с множество бутони и лостчета. Човекът, седящ в него, беше нисък и слаб, с рядка руса коса и дребно сбръчкано лице, което му придаваше вид на преждевременно остаряло момче. Телескопичните очила подсилваха впечатлението, че е дете.

— Франк! — извика Аманда. — Виж как ни показва този монитор!

Той се обърна натам, където сочеше тя. На екрана видя картината, която Господарят на играта получаваше през очилата си. Беше заснета отвисоко, от остъклената зала за наблюдение. Тя показваше Бейлинджър и Аманда, гледащи към монитора, на който се виждаха пак те. На Франк отново му се зави свят. Замайването му се усили, защото и на този монитор двамата с Аманда приличаха на анимационни фигури. Не само камерите за наблюдение изобразяваха всичко като анимационна графика. Очилата, които носеше Господарят на играта, превръщаха всичко, което той виждаше, в сцена от видеоигра. Нещо повече — в нея подутата пурпурна буза на младата жена и счупеният нос на Бейлинджър изглеждаха съвсем незначителни. Кръвта по раздраните му гърди и превързаното му с лейкопласт коляно бяха почти безцветни.

— Ние не сме анимационни герои! — изкрещя той към момчето-мъж, седнало в контролния стол зад стъклената стена.

Вдигна своята карабина „Мини-14“ и центрира червената точка върху малкото сбръчкано лице с телескопични очила. Когато стреля, усети почти физически грохота в пещерата, куршумът се удари в стъклото, но се разлетяха само няколко миниатюрни парченца. Франк знаеше, че повечето бронирани стъкла могат да бъдат пръснати, ако изстреляш един след друг пет куршума в кръг с диаметър от десет-дванадесет сантиметра. Натисна спусъка отново и отново, гилзите отскачаха настрани, описвайки парабола, куршумите се удряха в стъклената преграда, ала освен малкото изскочили искри, изстрелите нямаха никакъв ефект.

Вбесен, той се обърна към мониторите, показващи компютърни графики на него и Аманда. Пусна им по един куршум, разрушавайки картините, които го изобразяваха как стреля в екраните. Разлетяха се парчета стъкло и пластмаса.

Патроните му свършиха.

— Аманда, във външния джоб на раницата ми има резервен пълнител!

Тя му го подаде. Бейлинджър го пъхна на мястото на празния, освободи предпазителя и пръсна на парчета още пет екрана.

„Мониторите могат лесно да бъдат подменени“ — помисли си той. Завъртя се към рафтовете с компютърното оборудване, за да причини повече щети. Докато куршумите един след друг ги вдигаха във въздуха, искрите се превърнаха в дим и пламъци. Като във верижна реакция, множество екрани угаснаха.

Франк се втурна към металните стълби, които водеха към залата за наблюдение.

— Спри! — каза умолително нечий глас.

Той обаче не принадлежеше на Господаря на играта. Беше на жена. Бейлинджър се закова изненадано на място. Карън Бейли.

Тя се появи в долния край на стълбите. Отделни монитори продължаваха да излъчват анимационни образи в ярки цветове. Те контрастираха с нейните тъмни дрехи, подобни на онези, с които я беше видял на лекцията за времевите капсули. Лицето й изглеждаше по-грозно, а косата й бе вързана на тила още по-стегнато.

— Вие спечелихте. Сега се махайте оттук. Напуснете! — извика тя.

— След всичко, което ни причинихте? — изкрещя в отговор Аманда. — Очаквате просто да си излезем?

— Моля ви, възползвайте се от късмета си. Вървете! Оттук! — Карън посочи към една метална врата зад гърба си. — Ще ви изведа навън.

— Още един капан.

— Не. Ще намерите един джип. — Жената хвърли връзка автомобилни ключове към вратата. Те изтракаха на каменния под.

— В колата е заложена бомба, нали? — попита Франк.

— Ще ви докажа, че не е така. Ще седна първа в нея. Ще запаля двигателя.