Дейвид Морел - Ловци на време

— Я да видим кой е тук! Проклетият Магьосник от Оз — каза Франк. — Човекът в сянка.

— Това означава ли, че ти се отъждествяваш с Дороти? — След щетите, нанесени от Бейлинджър в компютърната зала на долния етаж, устройствата, които усилваха гласа на Господаря на играта, вече не работеха. Сега гласът му звучеше като писукане. — Може би това показва сексуална обърканост. В игрите, развиващи се във виртуални светове, половината от мъжете играчи избират женски роли.

Франк вдигна пушката си.

— Дороти е разочарование — добави слабото човече. — След безброй цветни чудеса, които открива в Оз, тя няма търпение да се върне в своя сив и скучен дом в Канзас. Отхвърля великолепието на алтернативната реалност. Ама че глупачка!

Спомняйки си за кръвта, която бе изригнала от устата на Ортега, след като количката го бе премазала, Бейлинджър се прицели.

— Там ли искаш да те изпратя — в Оз? А какво ще кажеш за Сириус, където бандата от Храма на слънцето си е мислела, че отива? Или може би искаш да стигнеш до летяща чиния от другата страна на някоя комета?

— Всяко друго място е по-добро от това тук. „Най-мъчителното съществуване е да не забравяш бъдещето“ — каза пискливият глас.

Франк перифразира останалата част от цитата:

— Особено твоето бъдеще, което ти никога няма да имаш. Кой бе казал, че Платон греши, че всичко е илюзия?

— Аристотел.

— Добре, много поздрави на Аристотел. — Бейлинджър сложи пръста си на спусъка.

— Това няма да означава нищо, ако не знаеш какво спечели.

Като си помисли колко жестоко е страдала Аманда и как едва не я бе загубил, Франк изкрещя:

— Ние спечелихме живота си!

— Не само това — възрази Господарят на играта. — След всички препятствия, които преодоля, ти доказа, че си достоен.

— За какво?

— За правото да убиеш Бог.

— Да убия Бог? За какво говориш?

— Да убиеш мен.

Бейлинджър бе потресен от мащабите на идеята.

— Това може да се случи единствено по този начин — обясни Господарят на играта. — С огромни усилия героят трябва да поеме контрол над играта, когато на теория само създателят й има власт над нея. Героят става толкова силен, че побеждава Бог.

— Искаш да те убия? — попита с отвращение Франк. — Това ли имаше предвид сестра ти, когато каза, че най-накрая е разбрала истинската цел на играта?

— Нужен ми беше някой достоен — повтори крехкото човече. — Гробницата на Страшния съд.

— Какво за нея?

— Ако съществува конвенционална реалност, заплахите, които правят необходима Гробницата на Страшния съд, показват колко зле е замислен светът. Ядрено унищожение. Глобално затопляне. Всички други възможни кошмари. По-добре би било Създателя никога да не е измислял нищо. Дори и Бог е огорчен.

— Самоубийствена игра — каза Бейлинджър, потресен.

— Сега ще се устремя към безкрайността и ще се рея в нея.

Франк си спомни, че Карън бе използвала подобни думи.

— Като сокол?

Момчето-мъж кимна утвърдително.

— Чух, че Карън ти каза за долапа. — Дребосъкът сви рамене. — Тя мъртва ли е?

— Да.

За момент Господарят на играта остана мълчалив. Когато реши да заговори, слабият му гласец трепереше:

— Беше неизбежно. Когато научи как съм замислил да свърши играта, тя отказа да го допусне. Ти трябваше да я спреш. Но Карън още съществува в ума ми. Сега и тя ще може да се устреми към безкрайността и да се рее в нея. — Под очилата на Господаря на играта потекоха сълзи. — Тя остана с мен в болницата през всичките шест месеца.

Бейлинджър си спомни, че професор Греъм му бе разказала за психическия срив на Джонатан.

— Бях решил толкова твърдо да доведа игрите до съвършенство, бях се съсредоточил така силно, че работех, без да спя, все по-дълго и по-дълго — четири дни, пет, шест и на седмия ден умът ми ме отведе другаде. — Той се сви на стола си. — В продължение на половин година бях изпаднал в кататония. Не го знаех, но Карън е седяла през цялото време до мен, като е шепнела името ми и се е опитвала да ме върне обратно. Никога не й казах къде бях отишъл.

— Професор Греъм спомена, че си го нарекъл Лошото място.

Дребосъкът кимна.

— Беше ужасно. Шест месеца моят ум бе затворен в долапа.

Франк усети, че е притаил дъх. Кошмарът, съдържащ се в споменаването на долапа, го накара да онемее.

— Седях, свит в мрака, ужасе`н, без храна и вода, вонята на изпражненията ми ме задушаваше. Но този път бях сам. Нямаше я Карън да разрошва косата ми и да ми казва, че ме обича. Опитвах се да си внуша, че долапът не е реален. Но откъде можех да зная разликата? Парализираното си тяло, тъмнината, глада и жаждата ги чувствах реални. Страхът ми беше реален. Казах си, че мога да се съсредоточа върху всичко, което си пожелая, и ако го направя достатъчно силно, то ще стане реално. Така че се съсредоточих върху Карън. Представих си, че тя шепне името ми. Скоро далеч в мрака чух слабия й глас да казва умолително: Джонатан. Изкрещях. Гласът й стана по-силен, викаше моето име — и умът ми отиде при нея. Събудих се в болницата, в нейните прегръдки. — Още сълзи покапаха изпод очилата му. — Но това естествено също не беше реално. Никога не напуснах онзи долап. Всичко това е друга игра, която се разиграва в ума ми. Аз така и не излязох от онзи долап, дори и първия път. Все още съм момчето, заключено в него, умът ми е хванат в капана на онзи долап. Натисни спусъка!