Дейвид Морел - Ловци на време

По-рано двамата с Аманда се бяха тревожили, че случаен пламък може да възпламени минния газ в тунела, но сега Бейлинджър реши, че той вероятно е щял да се взриви при експлозията, която бе запечатала мината. Думата вероятно не му вдъхна особена увереност, но така или иначе нямаше избор — трябваше да поеме риска. От запалката изскочи пламъче и Франк примигна в очакване на експлозия. Не се случи нищо. Той запали ивицата плат, грабна пушката и се втурна заедно с Аманда към следващата зала.

Болката в дробовете му го принуди да си поеме дъх, преди да е напуснал пещерата. От миризмата на чесън стомахът му се сви конвулсивно. Той зърна трепкащата светлина от горящия зад гърба му плат, после нахълта в залата, чу как Аманда си поема жадно въздух, дръпна я към себе си и двамата се скриха зад ъгъла.

— Запуши си ушите! — напомни й Франк. — Отвори уста!

Той сдържа отново дъха си, за да не нагълта още арсеник. „Едно, две, три“. Въпреки бясното туптене на сърцето му, времето сякаш бе забавило своя ход, досущ като във видеоигра, в която една минута се равнява на две реални. „Четири, пет, шест“.

„Да не би фитилът да е угаснал? — помисли си паникьосано. — Да не би пламъкът да се е задушил между камъните? Не знам дали ще успея да задържа дъха си достатъчно дълго, за да го запаля отново“.

„Или фенерът не е никаква бомба?“ — разтревожи се той.

Тъкмо щеше да рискува да надникне в Гробницата, когато бе разтърсен от силна ударна вълна. От тавана се посипаха прах и камъни. Въпреки предпазните мерки, които беше взел, ушите му писнаха болезнено от взрива. Цялата зала се разтресе. „Ще се срути“ — каза си Франк и придърпа Аманда още по-близо до себе си. Тътенът продължи, заплашвайки да го събори на земята. Той стисна здраво младата жена и се наведе над нея, готов да я защити. Постепенно вибрациите затихнаха. Камъните спряха да падат. Франк си пое дъх и усети, че въздухът мирише на прах и на чесън. Аманда зави зад ъгъла и освети Гробницата.

Пещерата тънеше в мъгла от прах. Въпреки това Бейлинджър видя, че живите картини са станали на парчета. Подът беше покрит с парцали и късове дърво. Мумиите се бяха превърнали в плетеница от кости. Двамата с Аманда затаиха дъх и се втурнаха към отвора, който им разкри светлината на фенерчето зад купчината камъни. Франк очакваше, че арсеникът се нагрява от някакво сложно устройство, но видя най-обикновена скара, която бе преобърната от експлозията, и останки от дървени въглища, тлеещи по пода около нея. До тях се въргаляше някаква жълта буца — навярно това беше арсеникът. Той я изрита настрани.

Замаян от миризмата на чесън, Бейлинджър откри една врата, която не бяха видели по-рано заради купчината скални отломки. Експлозията я беше отворила и зад нея се виждаше тунел. В края му се процеждаше светлина. Той стисна ръката на Аманда и навлезе в него, изгаряйки от нетърпение да се махне от отвратителната смъртоносна миризма.

Стигнаха до друга врата, над която светеше електрическа крушка. Но тя не беше дървена, нито посивяла от времето. Беше от блестящ метал.

Франк посегна към дръжката й, но този път Аманда бе тази, която хвана ръката му.

— Недей — каза тя и извади от джоба на гащеризона си гумена ръкавица. — Там, където се събудих вчера, по вратите течеше ток.

После си сложи ръкавицата и натисна дръжката, която не оказа никаква съпротива. Щом вратата се отвори, Аманда се дръпна настрани, за да може Бейлинджър да се прицели с пушката.

Това, което видяха, ги накара да зяпнат от изненада.

Пред тях се простираше огромно бляскаво помещение със сводест каменен таван, от което се носеше електрическо жужене. Стените бяха опасани с множество метални рафтове с наредени монитори. Всички екрани светеха. Те показваха долината, пресушения язовир, входа на мината, тунела, разрушената гробница и самото бляскаво помещение, в което стояха Бейлинджър и Аманда. Когато тръгна покрай мониторите, Франк видя на един от тях гледката, заснета от камерата на неговите слушалки. На друг пък се виждаше тази от камерата на слушалките на Аманда. Зърна изображението на един Бейлинджър, застанал в профил на двадесет крачки от нея, докато картината, която той гледаше на монитора, показваше самия него в профил. Множеството нива на възприятие го зашеметиха.

Но това, което го шокира повече от огромното количество монитори и амбициозния обхват на наблюдение, бе, че нито едно изображение на безбройните екрани не изглеждаше нормално. Долината, язовирът, входът на мината, тунелът, гробницата, блестящата контролна зала, Бейлинджър и Аманда — нищо не беше изобразено по така наречения реалистичен начин. Всичко приличаше на ярката графика от цветен анимационен филм.