Дейвид Морел - Ловци на време

Франк го отхвърли от себе си и се изправи на крака, като грабна пушката и я насочи към входа на Гробницата. Сърцето му туптеше бясно, гадеше му се. Извика:

— Внимавай за другото куче!

Аманда се завъртя, описвайки кръг с фенерчето.

Единственият шум, който се чуваше, беше учестеното дишане на Бейлинджър. Той сведе поглед към мумията на Пентикост, която се бе разпаднала на парчета. В ноздрите му нахлу зловонна миризма.

— Кучето ухапа ли те? — попита Аманда.

— Щях да съм изненадан, ако не беше. — Предницата на гащеризона му висеше, разкъсана. Одраната му кожа пулсираше от болка. Раните му бяха покрити с кръв, като част от нея беше на кучето.

— Дори и да не те е ухапало, изцапало те е със слюнка. Трябва да ти бият инжекция против бяс.

— Което предполага, че все пак ще се измъкнем оттук. Харесва ми оптимизмът ти. — Бейлинджър забеляза, че облакът прах, който се бе вдигнал по време на борбата, е започнал да се разнася. — Не ти ли се струва, че от Гробницата идва въздух?

— Сега, като го казваш — да.

— Вентилационната шахта.

Те влязоха в Гробницата.

„Кучето, което е тук, е по-голямо от другото — помисли си Франк. — Ако ни нападне, ще ни е по-трудно да се справим с него“.

Изглежда, беше изказал мисълта си на глас, защото Аманда отговори:

— Ако е по-голямо, ще го видим по-лесно. А това ни дава предимство.

— Да бе, огромно предимство. Преимуществото е на наша страна. Не знам как не се досетих за това по-рано.

— Беше удивен от решителността й.

Тя раздвижи фенерчето наляво-надясно, като търсеше кучето сред сенките, които хвърляха гротескните живи картини. Бейлинджър взе малко прах от пода и го хвърли нагоре, а светлинният лъч му разкри, че прашинките се отдалечават от него, носени от едва доловимо въздушно течение. Те продължиха напред, като се опитваха да установят откъде идва течението. Докато вървяха, Бейлинджър се ослушваше за ръмжене или дращене на нокти. Двамата с Аманда минаха покрай мумифициран мъж, който се бе изтегнал на стола си с ръка върху слабините.

Стигнаха до една стена и тръгнаха покрай нея, докато не се натъкнаха на бариера от скални отломки.

— Тук май има кухина — каза той.

Аманда освети една дупка над върха на купчината камъни.

— Ето откъде идва въздухът.

Франк обърна неспокойно гръб на пещерата и кучето в нея. Остави пушката и се опита да се покатери по чакъла, за да види какво има от другата страна на дупката, но купчината беше прекалено стръмна и камъните се откъртваха под краката му. От рязкото движение раните от кучешките нокти на гърдите му го заболяха още повече.

— Мислиш ли, че ще успеем да разчистим отвора с голи ръце? — попита той.

— Преди да се изтощят батериите на фенерчето? — Аманда поклати глава. — Ръцете ми са ужасно изранени. Ще работя с всички сили, но ще мине доста време.

— Ако издигнем платформа от камъни, можем да се покачим върху нея и да разширим дупката. — Нащрек за кучето, той вдигна един камък. Ала внезапно застина. — Не подушваш ли нещо?

— Какво например? — Аманда не откъсваше очи от отвора над върха на купчината. — А, да. Мирише ми на…

— Чесън. — Бейлинджър отстъпи назад.

— Арсеник — каза тя с треперещ глас.

Миризмата се усили и той се разкашля, взе да му се гади. Двамата се втурнаха към другия край на пещерата, като оглеждаха живите картини за следи от кучето. Стигнаха до залата, в която преподобният Пентикост вече нямаше да посреща посетители.

Аманда спря, за да си поеме глътка въздух.

Франк подуши въздуха.

— Тук не мирише на чесън.

— Но скоро ще замирише. — Тя насочи фенерчето към участъка зад останките на Преподобния. Лъчът освети фенера, който беше оставила там по-рано. — Ако това нещо е бомба, може да се опитаме да взривим купчината чакъл и да се доберем до залата. После можем да изключим уреда, които нагрява арсеника.

— Значи сме изправени пред стария проблем. Експлозията може да срути тавана.

— Предпочитам да умра по този начин. Поне ще знаем, че сме опитали всичко възможно.

Бейлинджър я изгледа с възхищение. После събра сили и отряза с ножа си парче от сакото на Пентикост.

— Фитил? — попита Аманда.

Той кимна. Развъртя капачката на резервоара на фенера и натъпка парчето плат в отвора.

— Ще трябва да го затрупаме с камъни — каза. — Колко дълго можеш да издържиш, без да дишаш?

— Колкото е необходимо, за да свършим работата.

Франк подаде фенера на Аманда. После вдиша, издиша и отново вдиша, изпълвайки дробовете си с въздух. Като затаи дъх, изтича в пещерата, готов да стреля с пушката, ако кучето го нападне. Аманда се втурна след него. Подминаха живите картини и стигнаха до купчината скални отломки. Бейлинджър остави пушката и започна да вади камък след камък. Аманда му светеше, а той не преставаше да работи. Не спря дори когато белите му дробове се сгърчиха от липсата на въздух. Когато дупката стана достатъчно дълбока, за да побере фенера, го постави в нея и го затрупа с камъни, като остави отвор за фитила. После извади запалката на Рей и щракна колелцето й.