Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

— И според вас аз искам същото, така ли? Да стана цар на японския криминален свят?

— Не, господин Рейн. Както казах, вие не сте като Виктор и няма да ви оскърбявам, като намеквам обратното. Според мен вие искате независимост.

— Вече я имам.

— Нима? Какъв, мислите, щеше да е резултатът от нашата среща тук, ако продължавах да ви смятам за заплаха и не бях решил, че може да сте ни от полза?

— Предполагам, че единият от нас щеше да е мъртъв. Което все още не е изключено.

— Защо сте такъв песимист?

Самонадеяно копеле.

— А вие защо сте такъв оптимист?

— Защото сте достатъчно умен, за да знаете, че парите винаги печелят.

— Странно, вие сте вторият, който ми го казва.

Уилсън се позасмя.

— Значи общувате с мъдри хора.

— Да, струва ми се, че думите му бяха: „Може да има непредвидени обстоятелства. Често се стига до временни поражения. Обаче накрая парите винаги печелят“.

— И моят опит навежда на такова заключение.

— Само че може това да не е краят. Може да е едно от временните поражения. От ваша гледна точка, искам да кажа.

Забелязах, че гърбът му леко се напряга, и доволно си кимнах, виждайки го да изгубва малко от патрицианската си невъзмутимо ст.

Уилсън се завъртя срещу мен. Знаех, че не е въоръжен, но въпреки това бързо отстъпих назад.

— Казах ви да не се обръщате.

— Да, казахте ми го. Но ако ще ме убивате, предпочитам да го направите, като ме гледате в лицето.

Не само самонадеян. А и забавен.

— Разбирам, че започнахме зле — пак с онзи успокоителен глас каза той.

Извънредно забавен. Не отговорих.

— Но повтарям, обстоятелствата се промениха. Защо да се откажете от подобни предимства и да си навлечете такива неприятности заради нещо, което никога не е било лично за вас?

Поклатих глава.

— Мислите си, че всички около вас са обикновени пионки на игрална дъска, нали?

— Не. Има и играчи. И ви давам възможността да се превърнете в един от тях. Защо смятате, че ви разказах всичко това? Според вас щях ли да споделя такава информация с някоя от пионките?

— Може да не искам да съм нито от пионките, нито от играчите. Може да не ми харесва цялата ви гадна игра.

Уилсън се разшава, явно смутен от отговора ми.

— Разбирам как се чувствате. И аз някога се чувствах така. Но хората като нас нямат избор. Ние сме в играта. Или сме играчи, или сме пионки.

Наблюдавах го и съзнавах, че цели нещо, макар и все още да не виждах какво.

— Знаели сте, че ще убия Виктор, нали?

— Е, нямаше как да съм сигурен, разбира се. Но след онова, което направихте с хората ми, предполагах, че ще го убиете, да.

— И нямахте нищо против, така ли?

— Виктор беше нестабилен. Сам сте се убедили в това.

— Да, прав сте, той имаше своите неприятни качества. Но знаете ли какво? Виктор гледаше смъртта право в очите. Вие смятате ли, че сте способен на това?

— О, случвало ми се е. По–често, отколкото предполагате.

— Говорех за тази вечер.

— Дойдох тук невъоръжен. Макар да знаех, че може да проявите враждебност. Според вас какво е това, ако не гледане на смъртта в очите?

Усещах, че нещо не е наред. Този човек го биваше да оцелява. Играч, който се гордееше с това. Тацу несъмнено имаше право — вместо да нареди на Виктор да откаже поръчката, Уилсън ми беше оставил само толкова свобода на действие, колкото да види дали ще убия Сугихара — точно преди да ме убият неговите хора. Такъв човек не поема излишни рискове. Винаги има резервен план. Само че какъв?

В главата ми изскочи нещо, на което ме беше научила Мария:

Ако искаш да видиш дали един мъж наистина е облечен добре, погледни надолу.

Погледнах. И забелязах, че бордът на обувките му е необичайно дебел.

Достатъчно, за да крие някакво оръжие.

Уилсън видя накъде гледам. Видя изписалото се на лицето ми подозрение въпреки очилата. Последва електрически момент, в който и двамата разбрахме какво ще направи другият.

Заля ме мощна вълна адреналин. Уилсън пристъпи напред с левия си крак — отново се бях озовал в онзи безмълвен свят, който виждах като на забавен кадър — и замахна ниско с десния. Нищо особено, обикновен ритник, какъвто човек може да нанесе по нечий пищял например. Навярно болезнен, но само толкова.

Освен ако не беше намесена някаква отрова, създадена от факирите в ЦРУ.

Бях в отбранителна поза. Тежестта ми беше върху левия ми крак. Нямах време да я прехвърлям върху другия, за да отскоча настрани.

Ходилото му описваше дъга напред и в очилата за нощно виждане оставяше странна зелена следа.