Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

И все пак до известна степен бях замесен. И Мария, чиято интуиция си съперничеше с усета на Тацу, щеше да го усети. Тя вече изпитваше съмнения — военното ми минало, връзката с ЦРУ, въпросите й защо толкова се интересувам от нейния съпруг. А сега и мечът, за който беше отбелязала — с чувство за хумор, което сега ми се струваше почти ясновидско — че ако някога изчезне, ще знае кой го е откраднал.

Може би донякъде и затова го бях взел. Нямаше нужда да ходя при психиатрите на Кейсацучо, за да го осъзная. Може би бях искал нещо, което да пререже не само шията на Виктор. И може би не беше съвпадение, че Мария използва точно „режещата“ метафора, за да опише онова, което с нея взаимно си причиняваме.

Кофти начин да проумея какво е искала да каже с това, че понякога най–лъскавите неща са и най–остри, но не можех и да отрека правотата й. Никога нямаше да имам друга като нея. Бях го научил преди десет години от Саяка. Мария за кратко ме беше накарала да повярвам, че съм се заблуждавал. Но не се заблуждавах. Просто се бях опитвал да открия начин да не поема върху плещите си бремето на истината. Бремето на съдбата.

Поклатих глава.

— Знаеш ли кое е най–лошото?

Тацу вдигна вежди.

— Уилсън имаше право. Парите винаги печелят. Да, той е мъртъв, но истинските играчи — тези от правителството на Съединените щати и тукашните — ще получат точно каквото искат. Не, дори нещо повече, защото играта свърши и дори пионките, които са използвали, за да спечелят, сега са отстранени от дъската. Сигурно изобщо не са се надявали на такъв резултат.

Той кимна.

— Наистина е обезсърчаващо да водиш такава борба и да постигнеш толкова малко. И не ни е за пръв път, нали?

Отново поклатих глава.

— Не. Не е.

— Но какво да правим? Да се предадем ли? Или да продължим борбата?

Погледнах го и не успях да устоя да не се усмихна. Бях се чудил кога ще стигне до това.

Тацу пресуши чашата си.

— Още по една?

Свих рамене.

— Защо не?

Поръчахме си четвърта бира и в продължение на няколко минути мълчаливо отпивахме от халбите.

— Какво ще правиш сега? — попита той накрая.

Още не бях решил. Вече бяха повишили Миямото на мястото на Йокояма. Той веднага ми плати петдесетте хиляди за Виктор и ми обеща да ми възлага всички нови поръчки. Онова, което руснакът постигнал със заплаха, каза ми Миямото, аз съм си бил заслужил честно. И владенията на Виктор сега били мои.

Не бях сигурен за всичко това и по причини, които още бях прекалено млад да разбера, не ми се мислеше за такива неща. Бях сигурен само в едно, а именно, че пак ще отида в Гинза да си купя нови дрехи от Служителя Ито. Ако той не ми беше обяснил за обувките и бордовете, сигурно щях да съм мъртъв. Най–малкото, с което можех да му се отплатя, беше да му направя известен оборот.

Но иначе не бях сигурен. Да, щях да имам постоянна работа, ако остана. Осигурена от Миямото, човек, на когото имах пълно доверие.

Може би щях да остана. Уилсън май имаше право. Как го беше казал? „Хората като нас нямат избор. Ние сме в играта. Или сме играчи, или сме пионки.“

Но ако останех в играта, щях да наложа свои правила. И едно от тях щеше да изключва всякакви емоционални връзки. Никакви Марии повече, никакви Саяки. Щом парите винаги щяха да печелят, аз щях да взема своя дял и после да се разкарам.

— Мисля да замина за известно време — отвърнах и оставих Тацу сам да си разтълкува думите ми.

Той кимна.

— Прощавай, че ти го казвам, но според мен ще е жалко.

Неохотно се усмихнах. Той беше просто неуморим.

— Знам какво искаш, Тацу. Само че трябва да разбера какво искам аз.

— Не знам какво искаш. Знам само от какво имаш нужда.

— Така ли? И от какво?

— От цел.

— Е, ще ти кажа, когато я открия.

Тацу сведе очи, после пак ме погледна.

— Спомняш ли си какво ми каза на предишната ни среща? Че Виктор трябвало да те убие, понеже това било игра с нулева сума?

Внезапно ме обзе безпокойство.

— Да, спомням си.

— Хрумвало ли ти е, че същото е валидно за теб?

Не ми дойде наум нищо смислено, затова отговорих:

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа просто, че нулата не е никаква печалба. Особено след такава игра, каквато играеше ти. Защо не играеш за нещо повече?

Изведнъж ме обля вълна от мунашиса — пустота, безплодност, безполезност. Зачаках с надеждата да премине. Но продължавах да се чувствам така.

— Трябва да си тръгвам — измърморих аз. — Кой черпи?

Той кимна.

— Позволи на мен, моля те. Ти ще черпиш другия път.