Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

— Известна ли е самоличността на първата жертва?

Не е носил документи и никой не се е обаждал да поиска тялото му. Почти съм сигурен обаче, че след време ще бъде разпознат като Калоуей Уилсън.

— Да, така предполагам и аз.

— Какво съвпадение, че ти дадох толкова подробна информация за същия този човек! И за още неколцина други, които наскоро се пенсионираха преждевременно, като Виктор Карков и Олег Тактаров.

Напомняше ми колко много ми е помогнал — и колко много му дължа. С известно основание. Кимнах на деликатния му укор, после се предадох и му разказах какво съм научил от Уилсън.

Когато свърших, вече допивахме втората си бира. Двамата се умълчахме, докато той обмисляше чутото. После ме попита:

— Според теб наистина ли се е надявал да те вербува?

Свих рамене.

— Знаеш, че няма как да съм сигурен. Но се съмнявам.

Тацу едва доловимо се усмихна и видях, че е на същото мнение.

— Защо? — продължи да ме разпитва. Може би не беше доволен, че съм стигнал до вярното заключение, и искаше да провери логиката ми.

Отпих от бирата си.

— Уилсън беше прав за ползата, която можеше да извлече от мен. Обаче беше прав и за риска. И мисля, че… просто му е било в природата да смесва малко лъжа с много истина. Затова ми разкри толкова много информация за заговора. Иначе защо ще го прави, ако ми няма доверие и не ме цени?

— Е, например защото се е готвил да те убие.

— Да, точно така. Само че е знаел, че ще го претърся, както и направих. Проверих всичко и не успях да открия начин Уилсън да ме ликвидира. И затова не можех да си обясня неговата откровеност по друг начин, освен действително да иска да ме привлече в качеството на нещо като младши партньор. Но той през цялото време е продължавал да търси своя шанс. Честно казано, извадих късмет. Държах го с гръб към себе си до края. И когато загрях какво предстои, едва не закъснях. Още една секунда и той щеше да ме пореже с онова острие на обувката си, мамка му.

— Да, исках да те попитам за това. Когато намериха трупа му, Уилсън е бил само с една обувка.

— Странно.

— Наистина. Човек може да си помисли, че това е същата обувка, с която вчера е бил убит Йошинобу Йокояма.

Той вдигна ръка и даде знак на келнерката да донесе още две бири. Да, биваше го да измъква информация чрез хитри трикове, но не се свенеше да прилага и едно толкова очевидно средство за развързване на езици като алкохола.

Очевидно и ефикасно. Разказах му, че Йокояма е бил къртицата на Уилсън в ЛДП — източник на точните му сведения и причина за успеха на Виктор. Предполагах, че той е стоял и зад „инфаркта“ на премиера Охира. Както и на Сугихара.

Когато свърших, вече допивахме третата си бира.

— Не трябваше да се съмнявам в твоята версия за смъртта на Охира — каза Тацу. — Ако я бях взел по–сериозно, може би щях да успея да направя нещо, за да им попреча да отстранят по същия начин и Сугихара.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Когато очистих Виктор, реших, че Сугихара известно време ще е в безопасност, поне докато отстраня и Уилсън. Но разбира се, невъзможно е човек като него да няма резервен план. Трябваше да се сетя за това.

Той поклати глава.

— Аз съм полицай. Не ти — аз трябваше да се сетя. Поне следващия път, когато се сблъскам с „естествена“ смърт, няма да я приемам като доказан факт. Даже да е самият министър–председател.

— Особено ако е министър–председателят.

— Да.

Помълчахме около минута, после Тацу ме осведоми:

— Вчера разпитах неколцина служители в Националния музей за меча, открит до трупа на Виктор.

Придадох си равнодушен вид.

— Така ли?

Той изсумтя.

— Никой няма представа как е изчезнал и защо убиецът го е оставил там, като се има предвид огромната му парична стойност.

— Убиецът може да е виждал в него и някаква друга стойност. И да е искал мечът да се съхранява в музея.

— Да, предполагам. Във всеки случай, не очаквам мечът да уличи някого в каквото и да е. Между другото, разпитах и съпругата на Сугихара.

Този път трябваше да положа усилия, за да остана външно равнодушен.

— И?

— Естествено, бях много тактичен. Тя твърди, че не знае нищо за изчезването на меча. Нямам намерение повече да разговарям с нея.

Както обикновено, проявяваше ужасяващо вярна интуиция.

— И аз нямам.

— Може би… така ще е най–добре.

Знаех, че е така, макар че се затруднявах да го приема. Последните няколко дни се бях измъчвал от мисълта какво можеше да се случи, ако с Мария се бяхме срещнали при други обстоятелства, които нямат нищо общо с мъжа й. Каква ирония — в края на краищата, аз не бях замесен в неговата смърт. Той най–вероятно щеше да умре така или иначе, дори аз изобщо да не се бях завърнал в Токио.