Ричард Касл - Ледена жега

Когато след няколко минути тя излезе от спалнята, той й връчи една отворена бира. Чукнаха се и той попита:

— Какво носиш?

Ники му показа кадифената кесийка.

— Гривната с цифрите, която баща ми е откраднал от мама.

— Караш го да звучи подло.

— Давай, защити го, крадец на подправки такъв.

Тя изтръска гривната на дланта си и разгледа позлатените цифри, като ги въртеше между палеца и показалеца си, чудейки се какво означава 1 и 9.

Руук отпи от бирата си.

— Мислех си за срещата ни с Ваджа днес. Знаеш ли какво си мисля? Мамука е бил шпионин.

— Може би — отвърна тя.

— Колко странно. Не трябва ли сега да ми кажеш, че съм ненормален и мисля, че всички са шпиони?

— Да, но днес ще ти се размине, защото го отнесе, за да спасиш отбора.

— Така си е. След пет минути с Уоли Айрънс ми се приисква да дъвча собствената си плът, за да се разсея. Благодарение на теб трябва да вечерям с него, за да ми обяснява вижданията си за работата на полицията в градски условия. Не може ли поне да дойдеш с нас и да ме закачаш под масата?

— Колкото и примамливо да звучи, имам среща с Деймън.

— Добре, върши истинска работа, докато аз се преструвам, че си записвам прозренията на тоя въздухар.

— Стига мрънка, Руук. Това едва ли е първият път, когато се преструваш, че интервюираш човек, за когото нямаш намерение да пишеш.

— Вярно е, но тези хора бяха супермодели или актриси, а и имаше потенциал за секс след това. Не, че някога съм се съгласявал. — После той се ухили. — Добре де, две ме навиха.

Ники поклати глава, сложи гривната на китката си и я вдигна към светлината. Разглежда я още малко и я свали. Когато взе кесийката, Руук каза:

— Угоди ми, преди да я прибереш. Забеляза ли дали Никол, майка ти или някой друг на онези стари снимки носеше подобна гривна? — Тя го погледна одобрително, но предпазливо. — Тази реакция означава ли, че пак ще ми се размине и само ми угаждаш, или идеята ми всъщност е добра?

— Отивам за кутията, ти как мислиш? — Тя изчезна в коридора, но се върна с празни ръце. — Няма я.

— Кое го няма?

Той я последва до офиса си и тя му посочи едно чекмедже.

— Сложих кутията тук вътре. Изчезнала е. — Той посегна към дръжката, но Ники го спря. — Недей, може да се наложи да вземем отпечатъци.

— Сигурна ли си, че снимките не са на друго място?

— Те бяха важни за мен, знам точно къде ги сложих. А в чекмеджето има голямо празно място.

Като се стараеха да не пипат нищо, те бързо огледаха апартамента. Всичко си беше на мястото, а по вратата и прозорците нямаше следи от взлом.

— По-добре да отложа вечерята с Уоли.

— Добър опит. И двамата имаме работа, да заключим и да пуснем техниците да огледат утре сутрин. Днес ще спим у нас.

Руук го обмисли за момент.

— Добре, но ако някой почука на вратата ти, ти ще отвориш.

Хийт пристигна в кафене „Гречен“ първа и макар че тази вечер вятърът в Челси попрерязваше, в памет на Париж тя избра една от масите на тротоара и си поръча кафе, докато чакаше Картър Деймън. Радваше се, че е сама за няколко мига, но те никак не я отпуснаха. Кражбата на снимките я беше стреснала. Освен това се чудеше защо Деймън поиска да я види веднага. Може би вината, че е провалил разследването си, го бе надвила и той искаше да се реваншира. Тя се опита да потисне раздразнителността си, като наблюдаваше как хората се разхождат горе по Хай Лейн, точно срещу Десето авеню.

Хай Лейн символизираше всичко, което Ники обичаше в Ню Йорк — смела идея, реализирана правилно и със замах, отворена за всички. Неизползваното железопътно разклонение, дълго близо километър и издигнато над нивото на земята, от години се набиваше в очите на всички, докато на някого му хрумна абсурдната мисъл да го превърне във въздушен парк. Почистиха го, вградиха релсите в алеята за пешеходци, добавиха пейки на местата с хубав изглед и засадиха разнообразна зеленина по цялото му протежение, включително високи треви, смрадлика, брези и полски растения. Бяха го открили едва миналото лято, но паркът събираше толкова пешеходци, че общината строеше продължение, което трябваше да бъде завършено следващото лято.

Ники огледа тротоара — Деймън още го нямаше. Келнерът й донесе поръчката и тя се вгледа в парата, която се надигаше и диплеше над тънкия слой пяна около кафето. Тя вдигна чашата, за да отпие, но то още беше прекалено горещо и Ники понечи да го остави.

Тогава върху чашата й се появи червена лазерна точица.