Ричард Касл - Ледена жега

Хвърли се зад големия пластмасов контейнер, на който пишеше „Чиста почва“ и зачака изстрела. Той така и не дойде.

Хийт се изтърколи в прахта и изскочи от другата страна, готова за стрелба. Тогава забеляза снайпериста.

Той беше твърде далеч, за да може да се прицели както трябва. А и вече не се целеше в нея. Отново сложи пушката на гърба си, прескочи един богато украсен парапет и се задържа на пети на ръба.

Тя хукна към него.

— Полиция! Не мърдай!

Той се обърна и се втренчи в нея, после погледна надолу… и скочи.

Хийт стигна мястото, откъдето се беше хвърлил, и зяпна от изумление.

Точно под нея беше нюйоркската гимнастическа школа, която се помещаваше в огромен надуваем купол. Нейният човек се беше приземил на него като дете в надуваем замък.

И беше избягал.

Тя прехвърли един крак през парапета, за да го последва, но спря, щом го видя да влиза в такси от другата страна на улицата. Опита се да види номера му, но колата беше твърде далеч и ускори твърде бързо.

В скривалището на снайпериста с изглед към кафене „Гречен“ лаборантът от отдел „Събиране на доказателства“ показваше на Хийт отъпканата земя и счупените стъкла на мястото, откъдето извършителят бе стрелял по нея.

— Направете колкото се може по-добри отливки на тези стъпки — каза тя, мислейки си за отпечатъка от работен ботуш, оставен от човека, претърсил апартамента на Никол Бернарден. — Проверете дали са 45-ти номер.

Тя се изправи и се протегна.

— Добре ли си? — попита детектив Очоа.

— Да, само съм малко натъртена. Стъпих в дупка, докато го гоних.

— Имаш късмет, че си се отървала с толкова. — Очоа повдигна две найлонови торбички за доказателства, всяка съдържаща по една гилза. — Тези стигат, за да ти видят сметката.

Хийт сви пръстите си като телескопа на пушка и погледна през тях към кафенето. Зад предупредителната жълта лента друг лаборант вадеше куршум от саксията до стола й. Побиха я тръпки и тя отново се обърна към Очоа.

— Не искам с гилзите да се случи същото, каквото стана с ръкавицата.

— Вече работя по въпроса. Лично ще ги занеса до лабораторията и ще им стоя на главата цяла нощ, ако трябва. — Той се накани да си върви, но се върна. — Оттук нататък внимавай, окей?

— Ще се опитам. Повече никога няма да се оплача от земетресение.

Щом слезе на улицата, Хийт намери келнера в задната част на кафенето. Когато му плати за кафето и му даде бакшиш, той каза:

— Шегувате ли се?

После я погледна и осъзна, че е съвсем сериозна.

Когато излезе на улицата, един лъскав черен „Форд Краун Виктория“ паркира до бордюра. Руук излезе от страната до шофьора и я прегърна.

— Понеже знам, че си жива — благодаря ти, че прекъсна вечерята ми. Наистина. Благодаря ти.

Уоли Айрънс се измъкна от другата предна врата и бавно заобиколи колата.

— Хийт, ще ми докарате инфаркт.

— На ваше място бих заподозрял шоколадовите сладки, капитане — рече Руук.

Айрънс се разсмя:

— Джейми цяла вечер е така. Истински шегобиец. — После се намръщи. — В светлината на скорошните събития, детектив Хийт, трябва да ви попитам следното. Какво, по дяволите, правехте тук, съвсем сама, на такава рискована среща на открито?

— Благодаря ви за загрижеността, капитане, но аз разследвам и това не приключва със залеза. Освен това имах среща с човек, когото познавах и който е и бивше ченге, така че не ми изглеждаше много рисковано.

— А сега как ти изглежда? — попита Руук.

— Като капан.

— Кое е ченгето? — попита Айрънс.

— Картър Деймън. Той водеше разследването по случая на майка ми.

— А, да, помня го. От 13-ти участък. — Айрънс огледа предупредителната лента и счупената саксия до обърнатия стол на Ники. — Я кажете, той въобще появи ли се?

— Не, капитане.

— И това не ви се струва странно? — той наклони глава към Руук и измърмори — Трябва да си записвате.

Руук само му намигна и почука с пръст по челото си.

— Стори ми се достатъчно странно, за да се обадя в 21-во, за да пратят патрули в дома му.

— Вече? Бързо мислите — каза Айрънс, което само я подразни. Беше на косъм от неподчинението, но за щастие той проговори, преди тя да се поддаде на изкушението. — Той там ли е?

— Не. А пред врата му има купчина списания и неприбрана поща.

— Да пратя ли хора да го търсят?

— Вече пратих, капитане.

— Добре тогава. — Той постоя, подрънквайки монетите в джоба си, а после дръпна ръкава си, за да погледне колко е часът. — Знаете ли, Руук, понеже всичко е под контрол тук, ние можем…