Крис Холм - Порода убиец

— Платил съм своя дял — отговори Хендрикс.

— Докато си бъбрим — каза Енгелман, — каква е причината за тази гадна миризма? Като че ли си оставил стока за цяла бакалница да гние във всяка стая.

— Така го заварих — отговори Хендрикс невъзмутимо.

— Постъпи глупаво, че дойде, обаче. Роб на собствената си сантименталност.

— Ако не бях дошъл, щях да съм страхливец.

— Може би. Кажи ми, как реагираха скъпата ти Ивлин и съпругът й, когато се появи? Разбрах, че носи дете.

Хендрикс не отговори.

— Лошо… обаче, ако това е някаква утеха, няма да си жив дълго, за да се измъчваш от съжаления.

Хендрикс вдигна кухненския нож в дясната си ръка. Острието проблесна, отразило поредната светкавица.

— Може би. Така или иначе, да приключваме с това.

Енгелман вдигна пистолета.

— О… — Още мокрото му от дъжда лице засия в усмивка. — Мисля, че изпробвахме уменията си с нож в достатъчна степен. А коляното все още ми създава проблеми. Боя се, че при близък бой ще съм в неизгодно положение. Моля да ме извиниш за отстъплението, но…

И стреля.

В милисекундата преди това Хендрикс се усмихна едва доловимо.

И се помоли.

Томпсън видя пощенската кутия на семейство Уокър и завъртя волана. Задните колела изхвърлиха две опашки от кал, но после зацепиха. Тя измина около петдесетина метра по виещата се кална алея… и изведнъж огнена топка проряза нощта на височина колкото четириетажна сграда. Посипаха се отломки.

Тя разбра това, което подкреплението й щеше да потвърди най-рано след час, само за миг.

Къщата на Уокър вече я нямаше.

Хендрикс лежеше опърлен, окървавен и сгърчен от болка на матраците на верандата. Гърдите го боляха ужасно от куршума на Енгелман, но чугунената плоча от барбекюто на Иви беше разсеяла енергията му достатъчно, та само да насини — но не и да счупи — ребрата му. Парчета дърво и изолация се сипеха върху него от небето, но му беше все едно. Радваше се, че е жив. В интерес на истината, изобщо не беше вярвал, че планът му ще успее.

Отпусна изтощен глава на матрака, но веднага пак я надигна, защото го заболя. Опипа тила си и пръстите му се изцапаха с кръв — парче стъкло се бе забило в скалпа му. Не за първи път съжали, че нямаше как да счупи стъклата предварително — ако го бе направил, газът щеше да излети навън и подготовката му щеше да е напразна.

Трябваше да го признае на наемника на Дженовезе — трикът му бе свършил работа. Газовата печка, чиято контролна лампичка бе изключил преди няколко часа, и бутилките с пропан-бутан за барбекюто бяха напълнили къщата с газ до такава степен, че накрая беше трудно дори само да се движи вътре — чувстваше се замаян, объркан — и въодушевен. Оказа се обаче, че ароматизаторите, които слагат в газта за домашна употреба, за да могат хората да усетят миризмата, ако има изтичане на газ, вършат работа само ако си даваш сметка на какво мирише. Ако наситиш въздуха с други силни миризми — на алкохол, туршия или гниещи отпадъци, — може да не усетиш дори развалено яйце. Удобно, ако си наемник и искаш да вдигнеш някого във въздуха.

Тубите с бензин от гаража, които Хендрикс бе сложил в шкафа под мивката в кухнята, също помогнаха, както и пълната с аерозоли микровълнова. Кухнята на Иви се беше превърнала в огромна бомба. Изстрелът на Енгелман бе послужил като детонатор, а силата на експлозията — насочена по възможно най-добрия начин от арката към трапезарията и шперплатовите плоскости, които Хендрикс бе закрепил от двете й страни, за да я насочват допълнително — го изхвърли навън, както куршум излита от дуло. Беше направил уголемена версия на безбройните насочени заряди, които използваха в Афганистан. Предотврати тежките изгаряния, като предварително се заля с ледена вода — горещината изпарява водата, преди да изгори плътта. Експлозията го остави със зачервена и изприщена на места кожа — но не и изгорена. Енгелман, който беше в центъра на взрива, нямаше този късмет. Следователите несъмнено щяха да събират овъглени късчета от тялото му от дърветата на десетки метри разстояние.

Стюарт, Ивлин и Абигейл бяха скрити в бараката на двора, защитени от каменните й основи. Хендрикс им бе казал да не излизат по никакъв повод поне час след като чуят сирените. По този начин, дори и ако се провалеше и Енгелман го убиеше, щяха да са в безопасност — а ако планът му сработеше, той щеше да има време да се махне. Да изчезне. Да остави Иви да събира парчетата от живота, който бе изградила за себе си — по-добър от всичко, което би могъл да й осигури той.