Крис Холм - Порода убиец

Центърът на Маями трептеше от вечерната жега, въздухът беше наситен с аромат на подправки и песни. Неон, ром и океански бриз съзаклятничеха и изпълваха улиците с някакво ярко очакване. В края на краищата беше петък в един от най-живите градове на света. И все пак никой от онези, които минаха онази вечер под козирката пред входа на „Моралес Инкорпорейтид“, не подозираше, че за един кратък момент е бил на място, на което някой ще умре.

Едгар Моралес мина през въртящата се врата на лъскавата сграда от стомана и стъкло, която носеше неговото име, и излезе на напечения от слънцето бетон. След цял ден, прекаран в комфортно контролиран климат, горещото дихание на града го накара да се облее в пот. Погледна си часовника. Беше точно шест и тринайсет. През повечето дни колата щеше да дойде да го вземе точно в шест и петнайсет — но днес не беше такъв ден. Днес колата нямаше да дойде, защото беше повредена. За да я поправи, шофьорът щеше да се забави достатъчно, за да може човекът на Корпорацията — както кубинската мафия нарича себе си, — изпратен да го убие, да успее да си свърши работата.

Не беше достатъчно открит, за да се харесва на Майкъл Хендрикс.

Хендрикс наблюдаваше Моралес през телескопичния мерник на карабина снайпер М40АЗ от мястото си на четири пресечки от сградата. Полезрението му беше изкривено от затъмненото стъкло, през което се взираше, и от вибрациите на откраднатия джип, кадилак „Ескалейд“, чийто климатик напрягаше сили, за да охлади голямото купе. Хендрикс го беше намерил на дългосрочния паркинг на летище „Маями Интърнешънъл“ преди няколко часа. С блестящи никелирани части, огромно купе и затъмнени прозорци джипът беше чудесно прикритие за снайперист в центъра на града. Хендрикс би предпочел да се качи на някой от многото небостъргачи пред „Моралес Инкорпорейтид“ — изстрелите отгоре по-лесно стигат до мишената, без да се натъкнат на препятствие, освен това свидетелите и пътят за измъкване могат да се планират по-лесно и да се контролират, — но при такъв ъгъл проклетата козирка закриваше всичко. Вместо това реши да даде сто долара на пиколото на един бутиков хотел срещу привилегията да паркира най-отпред — от това място имаше добра визуална линия към входа на сградата. Имаше времена, когато за двеста долара човек би могъл да си вземе стая в този град — но вече не, определено не и тук.

Киснеше тук вече от цял час — следеше как се ниже трафикът, климатикът водеше неравна борба с горещината и влагата. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че парченцата плат, които беше завързал за пътните знаци като ветропоказатели, не бяха помръднали нито веднъж, откакто бе паркирал. Безветрието обаче беше предимство за Хендрикс. Вятърът отстъпва само на гравитацията като фактор, който може да промени траекторията на куршум, и понеже силата му не е постоянна, е много по-трудно да я отчетеш. Трябваше обаче да отчете и влажността. Въздухът беше наситен с влага и това със сигурност щеше да забави куршума — достатъчно, на това разстояние, за да свали точката на попадението с цели шест сантиметра. Шест сантиметра може да се окажат разликата между смъртоносен изстрел и драскотина.

Това влажно време беше отвратително. До голяма степен като чашата кафе с мляко, която стоеше недопита на стойката до Хендрикс — гъста противна лепкава течност. И цветовете на града го дразнеха — всичко беше жълто, коралово и аквамарин. Липсваха му тъмните зелени тонове и студеното синьо на Ню Ингланд, където и най-горещото лято не успяваше да стопли дебрите на гората, а водата течеше студена през цялата година. Маями беше красив, разбира се, но тази красота беше безвкусна и изкуствена, като силиконовите красавици, които крачеха по улиците.

Всичко наоколо изглеждаше фалшиво.

Най-добре да приключи с работата и да се маха оттук.

През оптическия мерник Хендрикс видя как Моралес поглежда вляво и вдясно, как търси с очи колата си, после слиза по стъпалата и тръгва към бордюра. Мъже с делови костюми се боричкаха за позиции край бронзови жени с оскъдно плажно облекло и чакаха светофара за пешеходци.