Крис Холм - Порода убиец

— Действаме — каза Хендрикс и завъртя ключа в стартера, така че двигателят да изгасне, но захранването да остане включено. Светът около него се смълча, вибрирането на колата спря. — Кажи ми, че си в системата.

— Вътре съм — дойде отговорът през безжичното устройство на телефона. — Обаче разбери, тази система за сигурност е първокласна. Минава през автодиагностика на всеки пет секунди. Ако се появи неидентифицирана команда, алармата ще се задейства. А ако това стане, ченгетата ще са при теб за минути.

— Казваш ми, че не можеш да го направиш?

— Казвам ти, че след като ми кажеш да действам, имаш на разположение три секунди, не повече.

— По-добре тези три секунди да си струват — каза Хендрикс. — Когато ти дам знак.

Моралес стигна до бордюра. Хендрикс завъртя карабината първо наляво, после надясно, за да огледа мястото през мерника. Кимна удовлетворено от видяното, свали предното дясно стъкло и намери мишената през отвора. Стойката на оръжието му беше закрепена на вратата.

— Прицел.

Изведнъж светофарите на няколко пресечки наоколо се смениха, така че кръстовищата, които водеха към неговата отсечка, станаха червени, а всички в обратната посока — зелени. Щом трафикът пред сградата на Моралес се изтегли, светлината на пешеходната пътека също се смени и Моралес стъпи на уличното платно.

— Три — каза гласът в ухото му.

Хендрикс пое спокойно въздух и задържа дишането си. Тялото му обработи сложната математика около изстрела инстинктивно: направи нужните корекции заради горещината, атмосферното налягане, влагата. Сърцето му биеше бавно и равномерно.

— Две.

Съвършено неподвижен, Хендрикс натисна спусъка — със сила килограм и половина, не повече, не по-малко.

— Едно.

Чу се пукване, което проехтя по улицата като тътен.

Щом чу изстрела, Моралес се просна по очи. Имаше добри инстинкти, трябваше да му се признае — реагира цяла секунда преди всички наоколо. В края на краищата обаче това инстинктивно движение беше излишно. Когато чуеш изстрела, куршумът вече те е улучил.

За щастие на Моралес не той беше мишената на Хендрикс.

Мишената на Хендрикс беше Хавиер Круз — килърът на Корпорацията, изпратен да ликвидира Моралес. Круз, наемник на Корпорацията още от дните, когато фалшифицираха местната лотария в Малка Хавана, беше изгубил бройката на хората, които беше убил.

Не всички си даваха сметка за това, когато го гледаха. Тези, с които се разминаваше, докато крачеше сякаш излязъл на разходка по Брикел към „Моралес Инкорпорейтид“, понякога се усмихваха на милия възрастен кубинец с колосана бяла риза, груби ленени панталони и сламена шапка. Нямаха представа, че сивият мустак прикрива злокобен белег, оставен от полицейска палка, нито че въпросният полицай не бе видял изгрева на следващата сутрин. Не си даваха сметка, че накуцването му не е заради ишиас, а заради два куршума, изстреляни от съпругата на един политик, който бе решил да се бърка в бизнеса на Корпорацията. Събуди се и го видя в спалнята си, когато мъжът й беше извън града, и ако не беше толкова красива — и толкова много, много гола, — Круз може би нямаше да й даде време да грабне пистолета от нощното шкафче. Тя пусна два куршума в крака му, а той я направи на решето и остави залята в кръв спалня и безименен пръст върху снимка на четирите им дъщери на видно място, за да може мъжът й да я види веднага щом се върне. Този човек повече не обели и дума за Корпорацията.

Тези, които се разминаваха с Круз, не знаеха, че се разминават с чудовище. За негово нещастие обаче Хендрикс знаеше.

И пак за негово нещастие Хендрикс никога не пропускаше изстрел.

Главата на Круз се пръсна. За момент тялото му остана изправено, на сантиметри от Моралес — с блестящ нож в дясната ръка. Окървавената сламена шапка отлетя надалеч. След това Круз се свлече на тротоара като марионетка с прерязани конци.

Екотът от изстрела стихна и вечерта се изпълни със звуците на страха. Крясъци, възбудени гласове, писък на автомобилни гуми. Тревожни клаксони. Виене на далечна сирена, която приближава бързо. Всички чули изстрела знаеха от новинарските емисии, че след един изстрел трябва да очакват втори, трети, четвърти, пети. Бяха се научили да се питат дали няма да са следващата жертва в списъка на убиеца.

Хендрикс, от друга страна, спокойно прибра карабината и вдигна затъмненото стъкло. Знаеше, че ще минат няколко минути, докато определят откъде е дошъл изстрелът — предостатъчно време, за да се измъкне.