Стив Мосби - 50/50 убиец

— Може и да не ходим — заяви тя. — Ако не ти се ходи.

Джон Мърсър се погледна в огледалото и не отговори. Наблюдаваше как ръцете на съпругата му се протягат към него, за да се заемат с вратовръзката. Грижеше за него, както обикновено. Вдигна брадичка, за да й помогне, макар и малко, докато тя оформяше възела. Отначало го направи хлабав, след това внимателно го затегна.

— Хората ще проявят разбиране.

Как само му се искаше да е така. Хората щяха да се преструват, че му съчувстват, ала дълбоко в себе си щяха да знаят истината: че не е изпълнил дълга си. Представи си какви приказки плъзват в стола. Всички щяха да обсъждат факта, че отсъства, и да разправят, че сигурно му е много трудно. Независимо от това щяха да си мислят, че както и да се е чувствал, е трябвало да отиде на погребението: да стисне зъби и да си изпълни дълга. Това бе най-малкото, което можеше да направи. Сигурно щяха да са прави. Непростимо бе да не отиде. А нямаше никаква представа как ще издържи.

Ейлийн пъхна късия край на вратовръзката между копчетата на ризата и приглади издутината с ръка.

— Не е нужно да ходим, Джон.

— Ти не разбираш.

В спалнята нахлуваше оловносиня светлина. Кожата му изглеждаше бледа и отпусната в огледалото, а лицето му — почти безжизнено. Тя все още трябваше да се понапъне, за да го обхване, но напоследък той не се чувстваше толкова набит и здрав, колкото навремето. Ставаше му все по-трудно да вдига разни неща от пода. Изморяваше се прекалено бързо. В момента лицето му бе замръзнало в гримаса между тъга и празнота, а ръцете му висяха отпуснати. Неусетно кога, бе остарял. Имаше чувството, че се е случило съвсем наскоро.

Ейлийн се обади отново.

— Разбирам само, че не си добре.

— Добре съм.

Всъщност не беше. Щом си представеше как се изправя пред събралите се, нещо започваше да човърка сърцето му, да го притиска във все по-стегната хватка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невъзможно му бе да диша.

Зад него Ейлийн въздъхна. След това го прегърна под раменете и притисна буза към гърба му.

Усети как в гърдите му нахлува облекчение. Когато тя го прегръщаше, той си позволяваше да бъде съвсем обикновен човек, да се порадва на мига и да забрави задълженията и отговорностите си, да се отърси от всичко, което му тежеше. Посегна бавно и покри едната й ръка със своята. Нейните бяха малки и много топли.

Останаха прегърнати известно време и той не откъсваше очи от отражението им в огледалото. Макар тежестта й да му действаше успокояващо, Мърсър продължаваше да стои напълно неподвижен като статуя с празни мисли. От време на време забелязваше проблясък на притаени чувства в очите си, ала бе също като в самолет, когато зърваш земята през облаците. Така и не се намираше безопасно място, на което да приземи ума си. Все пак не можеше да остане завинаги зареян във въздуха над земята.

Стисна за последно ръката на Ейлийн, след това се откъсна от прегръдката й.

— Трябва да отида да упражня прощалното слово.

Имаше стотици причини, поради които погребенията бяха тъжни събития, ала онова, което винаги му правеше огромно впечатление, бе броят на присъстващите. Починалият сигурно щеше да остане изненадан колко популярен е бил и до живота на колко хора се е докоснал, без дори да го съзнава. По някакъв начин смъртта съумяваше да призове и събере дори случайните познати на мъртвия. Хората винаги идваха.

На погребенията на полицаи ефектът бе още по-поразителен. Мърсър се огледа. Почти целият отдел бе дошъл, включително пазители на реда, които никога не бяха работили с Андрю. Тук бяха дори онези, които не го познаваха, тласнати от чувство за отговорност и сплотеност. Още с влизането хората изказваха съболезнованията си на семейството на Андрю, след това се настаняваха в дясната половина на параклиса, запазена за колегите на починалия. Повечето бяха в униформи.

Мърсър бе седнал отпред, до останалите от екипа си. Ейлийн си бе намерила място от лявата страна и той непрекъснато се извръщаше назад, за да я зърне. Всеки път, щом погледът му попаднеше на нея, паниката се уталожваше и той се усещаше по-спокоен. Желанието му да е до нея растеше с всяка изминала минута, ала мястото му бе тук, до Пийт, Саймън и Грег.

Четиримата седяха смълчани; петият бе положен в ковчега в предната част на параклиса. Мърсър впи очи в дървения корпус. Не беше ли прекалено малък, за да побере човека, който бе работил заедно с него години наред. Смъртта смаляваше хората. Това бе поредната причина за тъга на погребение. Дълбоко в себе си имаше чувството, че дори религиозната служба е истинско безбожие.