Стив Мосби - 50/50 убиец

Рецепцията бе типична за полицейско управление. Таванът беше черен, подът — покрит с разръфан мокет, а стените бяха от светли бетонни тухли. По таблата имаше забодени листовки с предупреждение Пазете велосипеда си! В малката чакалня, където нямаше жива душа, се виждаха оранжеви пластмасови седалки. Отвън управлението приличаше на лудница, а отвътре — на санаториум.

Рецепцията бе разположена точно срещу входната врата. Две сравнително привлекателни момичета бяха седнали зад гишето. Едната, от лявата страна, ми се усмихна и затова отвърнах на усмивката й. Беше със светлокестенява коса, прибрана на опашка, и с доста силен грим, макар и добре положен. Другото момиче бе със слушалки и поемаше обажданията.

— Здрасти. Аз съм детектив Марк Нелсън. Нов член съм в екипа на Джон Мърсър.

— А, да.

Тя се пресегна на една страна и дръпна клипборд.

— Новият лакей на Мърсър. Очаквахме ви.

— Имаше задръстване — излъгах аз.

— На ваше място не бих се притеснявала. — Тя ми подаде клипборда. — Трябва да подпишете някои неща.

Името ми бе записано на различни места на листа и аз започнах да се подписвам подред. Момичето не откъсваше поглед от мен.

— Това първото ви назначение ли е? — попита тя.

Усмихнах се, без да вдигна очи.

— Клюките се разнасят доста бързо.

— Да не би да сте изненадан?

— Всъщност не съм.

Наистина не бях, защото очаквах да възникнат въпроси за всеки, който Мърсър назначеше в екипа си — не само за мен. Отчасти се дължеше на статуса му. За ченге той се бе доближил максимално до понятието знаменитост. Освен че бе известен и уважаван полицай на работното си място, непрекъснато го търсеха за лекции, консултации, поръчваха му статии, искаха от него интервюта за вестници, дори го канеха в телевизионни предавания.

Най-известен бе с книгата, посветена на приключенията си при залавянето на убийци, въпреки че не бе проявил елементарното приличие първо да се пенсионира. Не беше скрил, че е бил претоварен от работа и подложен на непрекъснат стрес, което преди две години го е довело до нервен срив. Книгата му беше плашещо откровена и не му бе спечелила нито един приятел. А в безжалостния свят на полицейската работа мнозина твърдяха, че нервната криза беше спомогнала. Ала Мърсър не бе от хората, които се влияеха от мнението на околните. Откакто се бе върнал на работа, преди по-малко от година, беше назначил доста, ако може така да се каже, сезонни работници. Нито един от тях не бе успял да издържи на прословутите му високи стандарти.

На фона на всичко това бе наистина неизбежно всеки новопостъпил да бъде възприеман със странна смес от неприкрито негодувание и унизително съжаление.

Знам, че при мен интересът щеше да бъде още по-голям, а чувствата на околните стократно по-засилени. По отношение на традиционния опит, Мърсър бе обърнал съвършено нова страница, защото това наистина бе първото ми назначение. Което означаваше, че не съм никак изненадан, задето момичето на рецепцията беше чувало името ми. Сигурно знаеше за мен много повече от мен самия.

— Първото ви назначение — отбеляза тя и поклати глава с престорено съчувствие, — и да попаднете на Мърсър. Някои хора просто си нямат късмет.

— Точно това исках.

— Ще си говорим пак след седмица. — Тя се усмихна, но така и не разбрах дали е на шега. — Хайде, вдигнете глава и кажете „Здрасти“ на камерата.

На тавана бе монтирана черна топка. Вдигнах поглед към нея и забелязах червената светлина отстрани.

Щрак.

Кажи „Здрасти“ към камерата.

На снимката изглеждам точно какъвто бях по онова време. Мъж в края на двайсетте, малко над среден ръст, със стегнато тяло, което изглежда по-скоро слабо заради новия, все още неочупен костюм. Кестенява, късо подстригана коса. Ако трябва да сме честни, не съм някой красавец. И снимката не беше кой знае каква, но аз и без това не съм особено фотогеничен. Почти винаги излизам в момент, когато правя някаква физиономия. На тази фотография поне изглеждам сравнително самоуверен — мъж, изпълнен с решителност. Въпреки това личи, че съм малко притеснен. На живо успявам да се прикривам по-успешно, само че снимката ме издава.

В досието, към което е приложен фотосът, е набелязано най-важното. Името ми — Марк Нелсън. Възраст — двайсет и осем. Към настоящия момент, макар и неуспешно, съм детектив от половин час.

Миналото ми. Специалист съм по провеждане на разпити. Целият ми опит бе разговори със заподозрени, жертви, свидетели, обиколки из домовете на съседи и роднини. Умеех да предразполагам хората и да разнищвам тайните им. Преди да постъпя в полицията, бях изкарал бакалавърска степен по психология със специалност „Провеждане на разговори с престъпници“. Още тогава ми беше интересно и откакто постъпих в полицията, си мислех, че ще се квалифицирам в областта на поведенческата психология. Щеше да е също като по филмите. Само че не се получи така, както го мислех. Макар да не бе никак вълнуващо, открих, че уменията ми са в разпитите. Не съм и предполагал, че ще се насоча към подобно нещо, ала животът прави неочаквани завои и понякога скоростта просто те увлича.