Стив Мосби - 50/50 убиец

В досието пише, че съм завършил академията преди пет години, изкарал съм стажа си и от време на време съм сътрудничил на детективски екипи по текущите им случаи. Не е кой знае колко забавно, но това ми беше работата. Междувременно посещавах всички свързани с тази дейност курсове, на които попадах, за да натрупам опит и да си създам име. Може да се каже, че си губех времето, но през целия този период се стремях към повишение. Накрая поне го получих.

Преди два месеца разбрах, че Мърсър има нужда от човек и щом прочетох обявата, си казах: Защо не? Какво губех? Щях да отида на интервюто, да оставя натрупания досега опит да си каже тежката дума и да се представя възможно най-професионално, поне доколкото ми стигаха силите.

Стреми се към звездите, казват хората, не се примирявай с незначителното.

Може и да ви се стори странно, но не очаквах да ме назначат. Затова, когато две седмици по-късно получих писмо, че съм одобрен, се разскачах като дете из стария си апартамент. Не спирах да мисля за молбата за работа и интервюто, на което се явих. Въпреки това все си повтарях, че нямам шансове, което означаваше, че не ми пука особено. В онзи момент обаче разбрах колко много съм го искал.

Същата вечер седнах и препрочетох книгата на Мърсър от кора до кора, а въодушевлението ми започна да се дави в притеснения и съмнения. Все пак Мърсър бе легенда, а като се познавах, просто не ми беше ясно как ще оправдая доверието му. Ами ако не успеех? В отговор си спомних как Лиз непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм по-самоуверен, че не трябва да се притеснявам толкова много за живота, че трябва да действам и да вървя напред. Огледах разхвърляния апартамент, в който отсъствието й бе толкова осезаемо, и успях да призова решителност от спомените за старите ни разговори.

Независимо от успеха, знаех каква слава му се носи на Мърсър и бе напълно естествено, че част от страха ми се загнезди в мен. Сега, когато погледна снимката си, го виждам как наднича иззад самоувереността ми. Веднага си давам сметка, че в онзи първи ден на работа съм бил нервен.

А и по онова време нямах представа какво предстои.

Петата стая по коридора. Спрях и погледнах табелката на вратата. След това си поех дълбоко дъх и натиснах бравата.

Вътре нямаше никой.

В помещението цареше тишина, като изключим тихото бръмчене на работещите компютри. Предположих, че екипът е някъде навън, и си казах, че съм направил страхотно впечатление.

Въздъхнах дълбоко.

Извини се, постарай се да не повтаряш същата грешка. Точка по въпроса.

Затворих вратата и запалих лампата. Тя забръмча, затрепка, преди да светне, и стана ясно, че усилието просто не си е струвало. Бе от слабите лампи, дето ги има из разните стари офиси, а и обзавеждането не бе нищо особено. Пет изтъркани бюра, отрупани с прекалено много документи, които няма начин да бъдат обработени от петчленен екип. Няколко монитора, огромни компютри, кълба жици, стари папки, скупчени край столове с протрити седалки.

На всяко бюро бе поставена табелка с име и аз бързо се ориентирах кое е моето. Щеше да е много по-добре, ако бюрото бе празно и чисто, но то, разбира се, не беше. Сред прахта и плъзналите навсякъде бележки имаше няколко папки, пълни с материали, които щяха да ми отнемат дни. Имаше и купчина дискове, стегнати с ластик, на които бе лепнато листче с моето име. Вдигнах ги и побързах да ги оставя отново. Все случаи, които отиваха в съда. Господи. Сутринта започна да ми се струва още по-натоварена. Въобразявах си, че ще разполагам със седмици, за да навляза и да се ориентирам, а се налагаше да се справя за броени часове.

Погледнах вбесен камарите, за да им покажа кой е шефът тук и да са наясно, че ще бъдат сразени. Незнайно защо, те никак не се стреснаха.

Зад моето бюро се намираше работното място на Мърсър.

— Мама му стара.

Не знаех дали съм изненадан и дали подсъзнателно не съм очаквал тъкмо това. Истината бе, че нямаше нито едно празно местенце, на което да се разположа, за да започна работа. Купчините хартии, които бяха затрупали стаята, изглеждаха така, сякаш нито един лист не си е на мястото. Червената лампичка на телефонния секретар показваше, че са оставени петнайсет съобщения.

Значи това беше новият ми шеф: небезизвестният детектив Джон Мърсър. Работното му място издаваше, че тук седи или гений, или луд. Не знаех какъв е точно, но имах чувството, че ако ненадейно го прегази камион, тогава ще се наложи поне петдесет чакащи случая да бъдат довършени или да се започнат отначало. Който и да наследеше този хаос, никога нямаше да успее да се справи.