Стив Мосби - 50/50 убиец

Вдигнах поглед към стената зад бюрото. На нея бе закачена черно-бяла снимка на Мърсър и кмета. Тази година бе получил награда за службата си в полза на обществото. В горния ъгъл бе написал собственоръчно „Ха! Ха! Ха!“ с черна химикалка, сякаш наградата го притесняваше. Един вид: Виждате ли какво ми се налага да търпя? Важното бе, че снимката бе закачена на стената и колкото повече се взирах в нея, толкова повече ми се струваше, че изражението му никак не отговаря на написаното в ъгъла. Доколкото си спомнях, снимката бе правена сравнително скоро, след като се бе върнал на работа. В очите и около устата на детектива се бе събрала тъга. Кметът слагаше медал с лента на врата му. На мен Мърсър ми се стори уплашен да не би медалът да се окаже прекалено тежък.

Бях се запознал с него на интервюто и ми се видя разсеян. Интересуваше се единствено от разпитите, които бях провеждал за института „Найсдей“. Най-вече с Джейкъб Нийлс, един от престъпниците, които Мърсър бе арестувал — всички останали въпроси задаваха хората от екипа му.

Все още разглеждах снимката и се чудех над контрастите, когато телефонът на бюрото на новия ми шеф започна да звъни. Цяла една секунда го гледах нерешително, сякаш щях да извърша нещо нередно, ако взема слушалката.

Стегни се, Марк , казах си аз и на третото позвъняване вдигнах.

— Кабинетът на детектив Джон Мърсър. Разговаряте с Марк Нелсън.

— Здравейте, детектив Нелсън. — Гласът на жената бе спокоен и топъл, сякаш не се опитваше да прикрие, че се забавлява. — Аз съм Ейлийн. Не се познаваме. Сигурно сте новото слугинче на мъжа ми.

Не се засмя, но наблегна на думата „слугинче“, сякаш за да ми подскаже, че не говори сериозно. Усмихнах се.

— Това го пише на новата ми визитка.

Този път тя се разсмя.

— Сигурно. Съпругът ми там ли е?

— Съжалявам, няма го. — Огледах стаята, сякаш очаквах да се материализира всеки момент. — Няма никой.

— Съвсем никой ли?

— Сам съм.

— Днес е първият ви ден, нали?

— Да.

— Така си и помислих. Джон ми разказа за вас. Сподели, че е силно впечатлен от автобиографията ви и няма търпение да започнете съвместната си работа.

— Наистина ли?

— Самата истина. — Тя, изглежда, не разбираше, че току-що ми е казала нещо невероятно, но добави: — Казвам ви го, защото той никога няма да ви го каже. Как се чувствате засега?

— Не много добре. — Наместих се на стола на Мърсър. — Закъснях. Честно казано, нямам никаква представа къде са хората.

— Тъкмо това се канех да попитам.

— Съжалявам.

— Не се притеснявайте. Горкичкият. Сигурна съм, че ще проявят разбиране. Пътищата са просто ужасни. Съпругът ми се загуби през уикенда, затова не му позволявайте да ви трие сол на главата.

— Няма.

— Доколкото разбирам, сте отскоро в града.

— Така е — потвърдих аз. — Преместих се от крайбрежието преди два дни, но това не може да ме оправдае, че закъснях.

— Може ли да ви наричам Марк?

— Разбира се.

— На колко години си, Марк?

— На двайсет и осем.

— Колко си млад. Слушай, Марк. Струваш ми се много приятен, а аз знам колко страшен може да бъде съпругът ми. Поне на такъв се прави пред хората. Затова ти предлагам следното. Ако ми направиш една услуга, ще се погрижа Джон да не те тормози прекалено много. Той ме слуша.

— Много мило — отвърнах аз. — Независимо от това, ще ви направя услугата.

— Тя е лесна. Предай на съпруга ми, че съм звъняла. И му кажи: „Не забравяй.“

— Не забравяй — повторих аз.

— Браво. Той няма много да се зарадва на съобщението. И не го питай какво означава. — Тя зашепна театрално: — Така само ще го подразниш.

— Смятам, че ще се справя.

— Браво.

Прекъсна ни нов остър звън на телефон. Завъртях се на стола и погледнах към бюрото си. Лампичката на моя телефон светеше.

— Ами…

Съпругата на Мърсър ми спести неудобството.

— Това е сигурно някой от бандата, Марк. Трябва да прекъснем.

— Добре.

— Не забравяй да му предадеш съобщението ми. Пожелавам ти приятен ден. Пак ще се чуем.

— Добре. Приятен ден.

— И на теб.

Затворих и се втурнах с всички сили към бюрото си, като си повтарях Не забравяй, не забравяй. Ако не се сетех да предам съобщението, иронията щеше да ме довърши преди Мърсър.

— Детектив Марк Нелсън.

— Марк, ти ли си? Пийт се обажда.

Детектив Пийт Дуайър бе вторият след Мърсър. На интервюто той ми зададе повечето въпроси и ми се стори леко объркан и раздразнен от бумащината. Беше едър мъж с добродушно излъчване, който или се мръщеше, или бе готов да се намръщи. Факт е, че поне се постара да ме предразположи, и аз му бях искрено благодарен за усилията.