Стив Мосби - 50/50 убиец

— Един момент, ако обичате.

Ейлийн се погледна критично в стъклената вратичка на един от кухненските шкафове. Никак не се грижеше за вида си, когато не очакваше пациенти. Макар да не беше суетна, бе много важно да има професионален вид, когато приема хора. Поради естеството на консултациите бе особено важно цялата лична информация да идва еднопосочно. Изглеждаше доста небрежна — дънки и блуза, — но поне косата й бе в приличен вид. Добре че не си бе сложила маска на лицето.

Чук, чук, чук.

— Помолих да изчакате.

Въпреки това гостът продължаваше да думка. Ейлийн пристъпи до вратата притеснена и раздразнена. Когато посегна към бравата, потисна второто чувство колкото можеше по-дълбоко. Наложи професионалната си маска, защото не можеше да позволи някой да забележи, че е недоволна.

Преди да отвори, погледна през шпионката.

Пред вратата бе застанал Джеймс Риърдън.

Беше пъхнал едната си ръка в джоба и нервничеше. Обръщаше се нетърпеливо към алеята, сякаш търсеше някого с поглед.

Ейлийн вдигна ръка, за да дръпне предпазната верига, след това се поколеба. Съветваше Риърдън вече цяла година, макар и не много редовно. Той бе от малкото й частни клиенти с досие и склонност към насилие. В клиниката бе свикнала с подобни пациенти, но там бе по-сигурно. Не би допуснала подобни хора в дома си, дори някой от тях да беше на свобода и да идваше просто да я посети.

В случая с Джеймс Риърдън обаче знаеше, че причините за проблемите му са домашните условия и алкохолът. По време на срещите им бе тих, любезен и проявяваше изключително уважение. Риърдън бе объркан млад мъж, но също така бе интелигентен и силно заинтересуван от процеса на лечение. Твърдо беше решен да участва без задръжки. Често се вълнуваше от темите, които разискваха, ала тя никога не се бе почувствала застрашена. Но пък досега и не го бе виждала в такова състояние.

Ейлийн отвори вратата, но остави веригата. Риърдън се стресна и насочи вниманието си към нея.

— Ейлийн.

— Здравей, Джеймс — отвърна предпазливо тя. — Съжалявам, но днес нямаме уговорка.

— Знам, съжалявам. — Той отново извърна очи настрани, след това я погледна. По лицето му се бяха изписали страх и мъка.

— Просто исках да ви кажа, че съжалявам.

— За какво съжаляваш, Джеймс?

— Постарах се, дадох всичко от себе си, честна дума. Толкова ми беше трудно през последната година.

— Знам.

— Но ти много ми помогна, наистина много. Беше единственият човек, който ми помагаше.

Изражението й остана непроменено, но онова, което той признаваше в момента, налагаше нов обрат в отношенията им. При нормални условия щеше да го поправи много тактично. Риърдън й плащаше, за да му помага, но помощта й бе твърде специфична и не изискваше от нея нищо повече от това да го изслушва. Оставяше го да говори, за да разбере етапи от живота си, всеки път нещо ново. Със сигурност не му бе приятелка.

— Просто ти помагах — отвърна Ейлийн.

Той поклати глава, сякаш искаше да каже, че няма значение.

— Да знаеш, че дадох всичко от себе си. Не искам да си мислиш, че съм те разочаровал.

Ейлийн се намръщи.

— Джеймс, какво има?

— Просто запомни, че всичко, което направя, е заради Карли.

В главата й звъннаха предупредителни звънчета. Карли, малката дъщеричка на Риърдън, бе родена след кратко сдобряване с бившата му съпруга Аманда. Така както Ейлийн възприемаше нещата, връзката им е била обречена още от самото начало. Все пак двете им деца бяха създали спойка, която известно време не й бе позволила да се разпадне. Дори сега Риърдън твърдеше, че Аманда не била добра майка, ала съдът дал родителските права на нея. Тя бе извадила ограничителна заповед срещу Джеймс и му отказваше достъп до децата.

Ейлийн нямаше право да се меси. В работата си трябваше да бъде напълно безпристрастна. От нея се искаше да го направлява, за да може той сам да стигне до правилните изводи за поведението си. Джеймс определено бе заплаха за бившата си съпруга, въпреки че бе пределно ясно още от самото начало, че обожава децата. Когато потърси професионален съвет, Риърдън посочи сериозен мотив. Искаше да достигне ниво на разбиране и контрол, които да му позволят един ден отново да стане част от живота им.

Успехите му по време на срещите им бяха винаги на различно ниво. Понякога се задушаваше от омраза и ярост. Друг път бе вглъбен в себе си и се справяше отлично. Като цяло, поне според Ейлийн, той имаше напредък. А сега това.

— Джеймс, какво си направил?