Стив Мосби - 50/50 убиец

— Какво му е направено?

Дейл погледна мъртвия.

— Първо това. Има ясно изразени рани по ръцете и по цялото тяло — значителен брой плитки нарези и няколко по-дълбоки. Предполагам, че накрая е бил залят с течност за запалки и е запален.

— Ясно.

— Има наранявания от вътрешната страна на устата и по гърлото, които показват, че е погълнал част от течността. Въпреки многобройните видими рани официалната причина за смъртта ще се окаже задушаване.

Проточи се мълчание. Аз оглеждах съсипаното лице на жертвата и не можех да си представя какво е да умреш по този начин. Вместо това потръпнах от страх, примесен с мъка. Обзе ме потискаща тъга при мисълта, че човекът е трябвало да преживее всичко това и че някой е в състояние да извърши подобно деяние.

— Добре ли си? — попита Саймън.

— Добре съм. Просто се замислих.

— Добре. Ела сега, останалите от екипа са в стаята за гости. Джон чака, за да раздаде задачите.

Излязох от банята след Саймън, доволен, че съм отново на площадката, и двамата тръгнахме към стаята в края на коридора. Вътре миришеше на повръщано и аз бързо забелязах защо. На мокета се виждаше петно, по стената бяха полепнали пръски кръв. Криминолозите вземаха проби и от двете, а мъжът, коленичил до повръщаното, имаше вид на човек, който предпочита да е на долния етаж с останалите и да проверява какво се крие зад первазите на паркета.

Останалата част от екипа бяха в другия край, наобиколили маса с компютър. На монитора се виждаше страницата с имейлите. Мърсър и Пийт Дуайър бяха от двете страни на последния член на екипа, Грег Мартин, който бе седнал пред екрана. Грег бе по-млад от останалите, почти на моята възраст, реших аз, и бе компютърният експерт. Гарвановочерната му коса и бакенбардите бяха късо подстригани, а очилата изглеждаха скъпи, по последна мода. Той бе един от най-модерните компютърни маниаци, които човек може да си представи. Реших, че колекцията от мъжка козметика в банята му спокойно може да съперничи на онова, с което бе разполагал мъртвият собственик на къщата. По време на интервюто — като изключим арогантните подмятания — той се държа сравнително приятелски.

— Марк дойде — обяви Саймън.

Мърсър вдигна пръст, без да поглежда към нас.

— Изчакайте минутка.

Грег кликна върху нещо и екранът леко се промени. Хард дискът стържеше тихо, мъркаше като доволна котка, която все още не е разбрала, че стопанинът й е мъртъв. Допълнителни разноцветни кабели бяха свързани с полицейския лаптоп, на който работеше Грег.

Огледах стаята и забелязах, че фотографът е застанал настрани от нас, леко извит, докато оглеждаше стената зад вратата. Когато светкавицата му блесна, аз се обърнах и погледнах какво заснема.

Целият настръхнах. Някой бе драскал по стената с черен маркер. Знакът бе напълно непознат за мен — приличаше на огромна мрежа на паяк или капан за сънища 1, и необяснимо защо ме потисна. Каквото и да означаваше, щом го погледнах, разбрах, че художникът не е мъртвецът във ваната.

Всички идеи за кражба с взлом или изнудване отлетяха в мига, в който видях рисунката. За стореното в тази къща мотивът бе коренно различен.

Нека просто приемем, че те очаква доста интересен първи работен ден.

Светкавицата на фотоапарата блесна отново.

Грег и Мърсър се бяха надвесили над компютъра и не ни обръщаха абсолютно никакво внимание. Грег работеше над намерените в компютъра файлове, докато Мърсър бе насочил вниманието си над файловете на убития. Пийт се приближи да поговори с мен. Стори ми се благодарен, че може да избяга. Косата му бе несресана и щом го видях как прокарва пръсти през нея, веднага ми стана ясно защо е толкова рошав. И преди бях виждал доведени до изтощение хора, но не и толкова рано сутринта.

— Видя ли трупа? — попита той.

— Преди малко, да.

Той въздъхна тежко, след това посочи назад.

— Мислим, че убитият е работел на компютъра, когато е бил изненадан и нападнат от взломаджията. По всяка вероятност се е случило вчера вечерта. Човекът се е предал след кратка борба и е прекарал нощта завързан във ваната. Доказателствата, че е бил измъчван, са налице. Тази сутрин е запален жив. Няма следи от взлом.

— Знаем ли коя е жертвата?

— Не сме сигурни. По-късно ще направим официално разпознаване, но засега предполагаме, че е собственикът на къщата — Кевин Джеймс Симпсън.

Пийт продължи с известните за момента факти по случая, като ги отброяваше един по един на едрите си пръсти. Кевин Симпсън бе трийсетгодишен и живееше на този адрес, откакто бе купил къщата преди четири години. Бе собственик на малка фирма за информационни технологии, ККЛ, която предлагаше различни база данни и изготвяше уебсайтове. Съдейки по тона на Пийт, ми стана ясно, че новият ми колега не изпитваше особено уважение към подобни услуги.