Стив Мосби - 50/50 убиец

Докато продължаваше да ме инструктира, усетих, че ме обзема раздразнение. Не беше заради нещата, които казваше, ами заради начина, по който го правеше. Бе очевидно, че вниманието му е насочено някъде другаде. През повечето време погледът му бе прикован в стената зад мен. Затова просто кимах, въпреки че нямах търпение да се заема. Мърсър бе добре запознат с работата ми и според съпругата си бе останал впечатлен. Независимо от това се чувстваше длъжен да ми обясни в пълни подробности какво очаква да свърша. Може би, ако ми беше разяснил нещо повече за паяжината, нямаше да се налага да ме инструктира толкова подробно и…

Жена му , спомних си аз. Да не забравиш .

— Всякакви превозни средства, които са спирали наблизо — натърти накрая Мърсър. — И посетители. Най-вече жени.

— Слушам, господине.

— Има ли друго?

— Съпругата ви се обади. Тъкмо преди да тръгна от офиса.

Той ме погледна малко недоумяващо.

— Помоли да ви предам „не забравяй“. Каза, че ще разберете за какво става въпрос.

— Добре. Благодаря ти за съобщението.

Понечих да тръгна.

— Още нещо — спря ме той. — Напомни на екипа си, че всички трябва да приготвят звукозаписната техника. Всяка дума да бъде записана. Да няма пропуски.

Стандартна процедура, нещо, за което дори не бих се замислил.

— Добре, господине.

Сигурно не бях успял да прикрия раздразнението си, защото той леко се намръщи. Очаквах да ми направи забележка, но не се съсредоточи достатъчно дълго, за да каже каквото и да било. Паяжината на стената го зовеше и той насочи цялото си внимание към нея. Въпреки това остана намръщен.

— Добре — промълви разсеяно.

Беше забравил за мен. Слязох на долния етаж, след това излязох навън и се начумерих, щом усетих дъжда.

Може и да е глупаво, но просто не успях да скрия разочарованието си. Бях си създал образи, които нямат нищо общо с действителността. През последните няколко седмици си представях стотици пъти първата среща с Мърсър. Всеки път оставах все по-доволен, когато получавах от него признание за упоритата си работа досега. Тази моя въображаема сцена обаче нямаше нищо общо със случилото се на втория етаж. Съвсем не беше момент, достоен да бъде заснет и увековечен.

Той си е такъв , напомнях си аз. А и никога не се е чувало, че с него се работи лесно.

Спомних си какво каза момичето на рецепцията: Ще си говорим пак след седмица , бе казала тя. Естествено. Може би тогава ще съм успял да се докажа и ще съм си извоювал правото да се отнасят с мен като с истински член на екипа. Поне като с човек, който знае какво върши.

Поклатих глава, усмихнах се на решителността си и след това изтласках емоциите. Тръгнах към вана, в който ме чакаха хората от новия ми екип за разпити.

3 декември

19 часа и 25 минути до изгрева

11:55 часът

Джоуди пресече бавно офиса и се настани на единия ръб на бюрото. Микаела вдигна поглед от работата си, леко изненадана, сякаш това не се случваше всеки ден и приятелката й се бе появила изневиделица.

— Добре. — Джоуди се наведе към нея и почука с химикалката по жълтите самозалепващи се листчета, където бяха написани другите поръчки. — Какво искаш? Кажи нещо ново.

Това бе ритуал, който Джоуди изпълняваше всеки ден от седмицата. Отнемаше й двайсет минути да отиде пеша до „Тео“, където вземаше сандвичите за останалите пет стажантки в офиса. След това й трябваше още толкова време, за да се прибере бавно, отново пеша.

Това за нея беше акт на солидарност към останалите редови служители. Всички до един бяха дребни чиновници в застрахователна фирма, които от сутрин до вечер въвеждаха цифрите от полици. Описването на загубите бе неблагодарна задача. На фирмата не й бе приятно да изплаща щети и затова редовите счетоводители бяха наблъскани в прашна стара стая на най-горните етажи на сградата. Все едно бяха срамна тайна, която трябва да бъде опазена далече от нормалните служители, от онези, които докарваха пари, а не изготвяха сведения за загубите. Компютрите в офиса бяха стари, клавишите на клавиатурите лепнеха, отдавна станали на петна от разлято кафе и от скъсани стари лепенки. Бюрата също бяха стари. Светлините мигаха непрекъснато, сякаш истинската им цел бе да привличат и изгарят насекоми. Нямаше радиатори, тук не влизаше дневна светлина. Влизаше се с перфокарта, излизаше се по същия начин. Джоуди оприличаваше офиса на дигитална работилница. Това ставаше в случаите, когато не можеше да се въздържи да не мисли за него.