Стив Мосби - 50/50 убиец

Вратите звъннаха и се отвориха към заден коридор, близо до фоайето. Тъкмо излизаше, когато усети вибрацията в чантата си и спря между радиатора и пожарогасителя, за да си извади телефона.

Бързо, бързо, бързо.

На екранчето пишеше „1 ново съобщение“ и тя го извика. Беше от Скот. Чакаше го цяла сутрин, но вместо да прочете какво й е написал, тя върна непрочетения есемес и се зае да пише нов. Телефонът й помнеше написаните текстове и тя бе подготвила есемеса преди време. Не беше нищо особено, почти безличното „как си, надявам се денят ти да е минал добре, обичам те“. Есемесът се появи на екрана и тя го изпрати. Представи си как Скот го получава у тях и как четат съобщенията си по едно и също време.

Чак сега извика неговия. Беше почти същото като всеки ден, не много по-различно от онова, което тя му бе написала. Усмихна се на броя целувки, които й бе изпратил, стана й малко тъжно. След това заключи клавиатурата на телефона и го пусна обратно в чантата.

Друг ден би му написала втори есемес почти веднага. „Какво съвпадение, да си изпратим есемеси по едно и също време. Великите умове мислят еднакво.“ Само че сега нямаше сили да се занимава. Малката инжекция изкуствена магия, която бе сложила, й се стори още по-голяма лъжа от обикновено.

Вместо това отново пусна айпода и закрачи през фоайето.

В момента, когато Джоуди излезе на оживената улица, айподът бълваше оглушителна музика. Няколко човека се обърнаха след нея, очевидно не можеха да си обяснят какво се опитва да причини на слуха си. Не им обърна никакво внимание, насочи поглед нагоре, подразнена от времето, вдигна качулката и зави наляво. Познатият път водеше към покрайнините.

Тази обедна почивка бе заредена с лошо настроение. Цялото небе приличаше на онези смогове, които се събират над индустриалните зони, толкова сиви, че скриват дори обикновените облаци. Докато се отдалечаваше от центъра, дърветата потръпваха от студ при всяко докосване на дъжда. Хората по улиците бързаха, свили рамене, а лицата им изглеждаха разкривени от студ. Всеки крачеше по-бързо от обикновено. Тъжен ден, да свършва по-бързо.

За Джоуди, затворена в офиса по осем часа, всеки ден бе тъжен. Това бе един от мотивите толкова много да държи на обедния си ритуал. През последните две години научи, че музиката е най-добрият начин да се откъснеш от всичко, да си създадеш свое собствено пространство. Ако я надуеш достатъчно високо, няма нужда да мислиш за нищо друго, освен за песента, която кънти в ушите ти. Потискащият истински свят изчезваше. Дъждът нямаше значение, гадната сутрин и още по-гадната работа ти ставаха напълно безразлични. Дори неугледният тъп град, в който живееш, не изглеждаше толкова зле. Това бе истинската причина да изяви желание да ходи за сандвичи през обедната почивка, а не защото страдаше от излишен алтруизъм. Така имаше възможност да контролира живота си, без да се налага да бяга от него.

Джоуди не обичаше следващата песен — някаква досадна балада, която сигурно се бе промъкнала в записите, когато е била в добро настроение. Щракна с дистанционното, за да я прескочи. Започна по-тежко парче. Така вече беше добре.

Само че днес се оказа по-трудно от обикновено да избяга от мислите си. Независимо за какво се опитваше да разсъждава, все се връщаше към Кевин и Скот и онова, което рискуваше да загуби заради вчерашните си глупости.

Джоуди прескочи още една песен. След нея още една.

Няколко секунди по-късно, докато се опитваше да намери парче, което й се слуша, тя стигна до края на запустелия парцел. Предполагаше, че ако някой го погледне отвисоко, сигурно ще му заприлича на язва върху земята. На неугледно петно, лепнато край главния път. Беше засипано с чакъл, сред който тук-там бяха избуяли жилави храсти и тънки дръвчета. Около Деня на влюбените тук идваха туристи с каравани, а понякога се настаняваше цял панаир. През останалата част от годината хората ползваха парцела за паркинг или разхождаха кучетата си из него.

Пътят заобикаляше пустеещото място, но тогава вървенето ставаше доста дълго. Много по-лесно бе да го пресече. Скот щеше да се притесни, ако знаеше откъде минава всеки ден. Джоуди обаче смяташе, че дори когато нямаше жива душа, човек пак беше в безопасност. Мястото се намираше съвсем близо до пътя. А и тя отдавна вече бе научила, че онова, което човек не знае, няма начин да го нарани или притесни.

Джоуди се наведе под старата ръждясала бариера и забърза. В далечината се виждаха общинските жилища — сиви еднообразни сгради. Зад тях беше гората, а назад се мержелееха планините. Както и останалата част от града, кварталът изглеждаше мокър и унил. Щом влезе в празния парцел, денят й се стори още по-мрачен, отколкото досега. Земята бе побеляла от студа. А и тук беше сборният пункт на всички ветрове. Леденостуденият вихър жулеше. Поривите му непрекъснато я блъскаха.