Стив Мосби - 50/50 убиец

Беше по средата на парцела, на пътеката между два стари храста с голи клони, когато чу звука. Нещо се промъкна в музиката, която слушаше, глас, който нямаше работа в парчето. Натрапникът идваше от истинския свят и звучеше като сирена. Сигурно някъде в далечината минаваше линейка или полицейски патрул.

Спря музиката с дистанционното. Песента секна, ала звукът си остана.

Плачеше бебе.

Джоуди спря, по-уплашена, отколкото трябваше. Тилът й настръхна. Огледа се, но наоколо не се мяркаше никой — нито отзад, нито отстрани. Неочаквано колите на пътя й се сториха много далече. На мястото, на което тя бе застанала, се чуваше единствено плачът на бебето и барабаненето на дъжда.

Настръхна цялата. Плачът идваше отдясно, от другата страна на храстите. Не се чуваше глас на възрастен. Нямаше никакво шумолене, нито пък движение. Освен храстите, които се накланяха при всеки порив на вятъра, парцелът бе напълно безлюден.

Дъждът се усили и бебето ревна още по-силно. Гласът му приличаше на будилник и включи заложен в нея инстинкт. Направи крачка към храстите.

— Ехо?

Никой не отговори.

Джоуди мигна, за да паднат полепналите по миглите й дъждовни капки, и направи още една крачка към храстите. Искаше да провери какво става, ала нещо я задържа. Ами ако отиде и открие бебето и майката? Хората не обичат непознати да им се натрапват, защото това е равносилно на намек, че не са достатъчно добри родители. Затова се поколеба за кратко, ала плачът стана още по-силен. Вече приличаше на форсиран двигател на автомобил и тя си каза: „Майната ти, ако си там, наистина не те бива за родител.“ Отново пристъпи към храстите.

— Ехо? — провикна се отново тя. — Ей. Ехо!

Отговор нямаше.

Тук бе кално, острите клони я издраскаха и закачиха кабела на слушалките. Трябваха й няколко секунди, за да мине.

Между храстите имаше вдлъбнатина. В нея Джоуди видя източника на писъците, положен в калта като изоставена кошница за пикник. Бебето бе увито в розово одеяло, лежеше по гръб и ревеше гневно. Лицето му изглеждаше съвсем мъничко, като розова пъпка.

— Господи — въздъхна Джоуди. — Горкичкото.

Бързо свали слушалките на айпода и ги пъхна в джоба. Просто не можеше да повярва. Подобни неща се случваха единствено във филмите. За такива находки пишеха във вестниците, а ето че се случваше и на нея. Някой ужасен човек бе изоставил бебето си на студа под дъжда. Досега Джоуди не бе смятала, че майчиният инстинкт у нея е силен — никога не знаеше какво да прави с бебетата, които срещаше. Сега обаче, без да се поколебае дори за секунда, тя се наведе, за да поеме розовото вързопче в ръце.

В мига, в който го притисна до себе си, усети, че телефонът й вибрира до бедрото. Беше пъхнат в чантата. Бе получила нов есемес.

Не точно сега, Скот , помисли си тя и погледна надолу.

С крайчеца на окото си забеляза мъжа, свит в храстите от дясната страна. Досега бе стоял напълно неподвижен, но ето че тръгна към нея. Първата мисъл на Джоуди бе: Това е бащата , но в следващия миг зърна лицето му и разбра, че греши. Почувства се объркана. Бе нахлузил розова маска на дявол — огромни очи, кичури провиснала черна коса. В първия момент остана толкова шокирана, че не помръдна от мястото си. Това бе достатъчно за нападателя.

Мъжът държеше бутилка със спрей за цветя. Течността се изплиска навън, когато той вдигна ръка, след това се чу изсъскване, когато капките полепнаха по лицето й. Тя затвори уста и се опита да не диша, стисна здраво очи. Амоняк. Кожата й гореше. Падна на колене, закашля се и ръцете й се замятаха в калта. В следващия момент нападателят я ритна в главата и тя полетя на една страна, замаяна от силата му. Успя да отвори очи и видя небето. Капките дъжд бяха точно над нея и сама не разбра как сивото небе заискри и побеля.

3 декември

17 часа и 25 минути до изгрева

13:55 часът

Стори ми се доста странно да поема свой собствен екип, нищо че беше толкова малък. Основната причина бе, че много добре разбирах как клюкарската мрежа е заработила с пълни сили. Тримата полицаи, които бяха изпратени, вероятно вече са уведомени, че това е първото ми назначение. Докато крачех към вана, където ме чакаха, тази мисъл ме потискаше и ме превърна в кълбо от нерви. Поех си дълбоко дъх. Трябваше да се държа естествено и да действам по усет. Неподправеното държание щеше да свърши работа.

За щастие, тримата полицаи, с които работех — Дейви, Рос и Белърби, — бяха решили да се държат прилично. Изслушаха ме внимателно, докато им съобщавах подробностите около случая, и набелязвах въпросите, на които да обърнат внимание. После разделих четирима ни на две двойки, като всяка щеше да поеме къщите от едната страна на улицата. Освен това им казах, че предложенията им са добре дошли, нещо, което винаги ми бе приятно да чувам в миналото. Прецених, че тези думи ще смекчат удара, който предстоеше, когато предам нареждането на Мърсър.