Стив Мосби - 50/50 убиец

Повечето от останалите стажанти бяха временно тук. Студенти, които след няколко седмици си тръгваха, за да бъдат заменени от други, които едва ли щяха да останат по-дълго. За разлика от тях Микаела работеше заедно с Джоуди повече от година и тя я смяташе за приятелка. Затова сега се почувства още по-гузна заради лъжите, които й наговори за вчера.

Микаела посочи бележника.

— Днес аз ще отида.

— Аха — отстъпи Джоуди. — Кажи какво искаш.

— Ти не си добре. С удоволствие ще отида.

— Добре съм, наистина. Просто ме бе хванала противната мигрена. Вече ми няма нищо. Виж.

После завъртя главата си наляво и надясно.

Виждаш ли, няма поражения.

По-голямото момиче се ухили и Джоуди се почувства малко по-добре.

Когато пристигна на работа днес сутринта, Микаела веднага припна при нея и я прегърна, бе толкова мила и приятна. По-късно, когато спряха за малко работа, за да си починат и да пият кафе, тя подхвърли пред Джоуди, че се надява Скот да се грижи добре за нея. На Джоуди й се доплака. Като че ли цялата вселена се бе наговорила да я накара да се чувства виновна, а това просто не беше нужно.

Вчера, когато се върна от дома на Кевин, тя се постара да се държи съвсем естествено — захвърли чантата си на стола, след това се тръшна на канапето до Скот. През всичкото време, докато се прибираше, се опитваше да се убеди, че това е просто една огромна грешка. Щеше да обърне гръб на случилото се, да го забрави и да продължи напред. Само че Скот усети, че нещо не е наред. Накрая Джоуди отиде в спалнята и си легна. Не искаше да е около него, за да не се разприказва.

След като се наспа, се почувства малко по-добре, обзета от нова решителност. Проблеми имаше. Трябваше да остави прахта, завихрила се в главата й, да се слегне, след това двамата със Скот щяха да помислят и да поговорят внимателно за всичко онова, което не бе наред в отношенията им. Връзката им бе поела в нежелана посока и се нуждаеше от малко помощ. Сигурно предстояха още проблеми, но не бе ли винаги така, когато двама души са от дълго време заедно. Щяха да се справят. Много скоро всичко щеше да е наред и да си казват, че усилията са си стрували.

Междувременно Джоуди не биваше да забравя, че не е редно да лъже Скот, но ако разкриеше истината, щеше да стане още по-зле. Беше й трудно и много й се искаше за известно време да остане сама. Опитваше се да намери мир и спокойствие още от първата истинска прегръдка, която получи с влизането.

— Наистина нямам нищо против да отида — повтори Микаела.

— Наистина няма нужда. — Джоуди си каза: „Да си жива и здрава.“ — Аз ще отида. Свежият въздух ще прогони и последните издихания на мигрената.

Джоуди сложи показалците си на главата като рога и погледна дяволито.

Микаела се усмихна отново.

— Глупаче.

— Да, знам. Хайде, казвай, няма да те чакам цял ден. Какво искаш?

— Ще пробвам същото, което ти ядеш всеки ден. Винаги ми изглежда добре.

— Патица в було. — Джоуди кимна и си записа. — Превъзходен избор.

— Искаш ли компания? — Микаела се завъртя на стола. — Тъкмо ще се поразходя с теб.

Джоуди й се усмихна.

— Няма нужда, сладурче. — Тя щракна химикалката, откъсна листчето и го сгъна. — Ще послушам музика и ще премисля разни неща. Благодаря ти.

Тръгна по коридора към един от задните асансьори.

Десети етаж. Първо извади айпода от чантата си. Беше с четирийсет гигабайта памет и в момента на него бяха записани над пет хиляди песни. Беше в черно и сребърно. Джоуди се влюбваше във всяка високотехнологична играчка, която видеше. Закачи го на колана на дънките си, а дистанционното пъхна в джоба на якето. Слушалките покриваха ушите й. Тя включи музиката, чу далечно пиукане и зачака дигиталната фонотека да се задейства.

Шести етаж. В асансьора осветлението не беше достатъчно добро, за да можеш да си оправиш грима, въпреки това тя се вгледа в отражението си. Резултатът бе смесен. Понякога й се струваше, че е хубава, ала днес си каза просто, че става. Тънка тъмнокестенява коса, вързана на опашка, един измъкнал се кичур. Тя дръпна ластика, задържа го в уста, приглади косата си и отново я стегна. След това провери грима си, който в повечето случаи бе символичен.

Втори етаж. Светлината придаваше кехлибарен оттенък на кожата й. Направи няколко смешни физиономии в огледалото, докато чакаше асансьора да спре на първия етаж. Накрая се усмихна на отражението си. Не беше точно приятелска усмивка, но поне наподобяваше.

Не си най-лошият човек на този свят. Най-обикновен човек си.