Стив Мосби - 50/50 убиец

— Камерите ви да са непрекъснато включени.

Те ме погледнаха, сякаш бях малоумен.

— Знам, че е очевидно — продължих аз. — Знам, че е стандартна процедура, но това бе една от изричните заповеди на Мърсър.

Те се спогледаха, но поне се постараха да го сторят дискретно. Отново осъзнах, че тук стават неща, за които нямам представа, тъй като бях още нов. Този път нямах нищо против. Независимо каква бе причината, поне знаеха, че не съм аз този, който им вгорчава живота.

— Да се захващаме.

Обиколката на къщите протече както можеше да се очаква. Всички, с които разговаряхме, бяха потресени от случилото се и бяха готови да помогнат с каквото могат. По принцип животът им досега бе протекъл без подобни сътресения. Убийството не е нещо обичайно. За повечето хора то се свежда до филмите или новинарските емисии, но не се случва на съседа. Смъртта на Симпсън бе напомнила по стряскащ начин на съседите му, че това може да стане в реалния свят. Те бяха осъзнали, че също са уязвими. Научеха ли причината, поради която Кевин бе избран, щяха да успеят да се отдалечат от кошмара. Затова се стараеха да си спомнят всичко. Независимо от това нито един от тях нямаше представа защо някой би му причинил подобно нещо. На пръв поглед неговата смърт можеше да сполети всеки един. Мисълта ги тревожеше и ми се искаше да мога да ги успокоя по някакъв начин, да ги убедя, че това не е така.

Покрихме къщите по цялата улица. Само в две никой не отвори, оставихме съобщения и си отбелязахме, че трябва да потърсим обитателите им. Нито един от съседите, с които разговаряхме, не помнеше у Кевин да е имало скандали или шумни разправии, нито пък някакви проблеми. Всички казваха, че е бил симпатичен човек. Не знаеха дали има приятелка. От време на време забелязвали различни момичета, но напоследък не се мяркала нито една. През всичкото време отчаяно се опитваха да си спомнят нещо, сигурно защото ми е личало, че искам да получа нова информация.

Имаше и нещо полезно. Двама от свидетелите си спомниха, че предишния ден на улицата спрял бял ван. Първият го видял по обяд, когато бил паркирал малко по-надолу, а вторият — около осем вечерта, когато спрял пред дома на Симпсън. Нито един от двамата не бе забелязал кога е пристигнал или кога си е тръгнал, не бяха записали номера, не бяха видели нищо отличително. И това бе нещо.

На петнайсети номер, къщата точно срещу Кевин Симпсън, научихме малко повече. Жената, която живееше там, Ивон Грегъри, бе точна и ясна. Ивон бе пенсионерка и цял следобед гледала телевизия. По време на една от рекламите, някъде към пет без петнайсет, отишла в кухнята, за да си направи чай. Оттам виждала чудесно къщата на Симпсън. Така беше, защото аз веднага проверих и се облегнах и от едната, и от другата страна на мивката, за да съм сигурен, след като разказа за момичето.

— Тръгваше си от къщата. — Ивон посочи с ръка към улицата. — Спомням си, че на края на алеята се обърна и му помаха.

— Как изглеждаше? — попитах аз.

— Кестенява коса дотук. — Ивон посочи раменете. — Беше с дъждобран, носеше ръчна чанта, доколкото си спомням. Имаше слушалки на ушите.

— На колко години беше?

— Доста млада, струва ми се. Може би на вашата възраст, детектив.

Забелязах, че се шегува. Усмихнах се.

— Преди виждали ли сте я?

— О, не.

— Да си спомняте нещо друго?

Ивон се замисли.

— Стори ми се малко притеснена. Не точно притеснена. Стори ми се, че нещо я измъчва, разбирате ли? По-скоро неспокойна.

Не е ли така с всички ни? — помислих си аз.

Разполагахме с описание на автомобила и на момичето, което бе ходило на гости на Кевин Симпсън, вероятно малко преди да бъде нападнат. Нито едното, нито другото щеше да обърне случая. Все пак бях доволен и докато се връщах към централата, за да пусна доклад и да присъствам на оперативката, се чувствах обнадежден. Дори раздразнението заради прекалено подробните инструкции на Мърсър се бе разсеяло. Очевидно бе, че няма да бъда приет в екипа без резерви. Налагаше се да се докажа, а разговорите със свидетелите бяха първата стъпка.

Оказа се, че докладът ми трябва да почака. Когато се върнах в офиса, останалата част от екипа вече се бяха заели с нещо важно. Слушаха дигитален запис и бе ясно, че пред нас се разтваря близко подобие на ада.

— Слушаш ли ме внимателно? Сега ще поиграем една игра на любов.

Гласът на записа звучеше странно. Звучеше като на мъртвец, напълно безизразен, но имаше странни извивки. Сякаш говореше не на жертвата, а на себе си и от време на време си задаваше реторични въпроси.