Стив Мосби - 50/50 убиец

Затворих очи, бях потресен, когато чух щракването на запалка.

Може би очаквах да чуя някакво пссст , но нямаше никакъв звук. Мигът, в който Симпсън се подпали, стана ясен по писъците му. Странно, но тогава повечето звуци се изгубиха. Той се давеше от пламъка и успяваше да изрази болката и шока с тънък вой, преди съвсем да остане без въздух. Представих си как се свива гърлото му. Пламъците прогарят и спичат дробовете му, сякаш са от тънка хартия. Това бе най-ужасното нещо, което бях чувал.

Понеже знаех какъв е резултатът, искаше ми се Симпсън да умре бързо. Само че той бе жив и не владееше положението. Тялото му отказваше да се предаде, бореше се с желаната смърт. Убийството му сякаш се проточи безкрайно дълго.

През всичкото време се долавяше друг, по-тих звук. Някакво нечовешко съскане, което не успях веднага да определя откъде идва. Беше убиецът.

Потръпнах.

Докато жертвата умираше, този човек се бе надвесил над него и записваше събитието с дигитална камера. Най-вероятно отворил уста и оголил зъби, за да поеме дима и мириса на горящия Кевин.

Сякаш със зловещата си усмивка изтегляше късче по късче душата на Симпсън.

Отворих очи и погледнах останалите от екипа. Всички бяхме чули записа и лицата им отразяваха същите чувства, завладели и мен. Също като мен и те не можеха да повярват на изслушаното. Бяха ужасени. Всички, освен Мърсър. Не виждах лицето му, защото се бе навел над бюрото. Беше стиснал ръце пред себе си, сякаш се молеше.

Шумът продължаваше, стихваше постепенно, докато най-сетне, слава богу, записът свърши. След това тишината в офиса ми се стори оглушителна. В първите няколко секунди всички мълчаха, никой не смееше дори да помръдне. И тогава Мърсър се отпусна бавно назад. Сякаш току-що се бе събудил.

— Имате пет минути — разпореди се той.

Излязох пръв, за да глътна малко леден зимен въздух. Студът ме блъсна в лицето. Дъждът беше спрял, ала небето си оставаше надвиснало сиво. Поривите на вятъра ме пронизваха. Шумоляща смачкана опаковка профуча покрай мен и аз потръпнах. В прогнозата за времето съобщиха да очакваме сняг и по всичко личеше, че няма да бъдем разочаровани. Въпреки че бях с палто, целият се разтреперих. Това по-скоро се дължеше на отровата на неизразходвания адреналин. Имах чувството, че мога да тичам безкрайно дълго. Де да можех наистина.

Смъртта е едно от най-великите табута. Виждал бях достатъчно трупове досега и те бяха наистина ужасни. Колкото и зле да е било преди това, ставах свидетел на крайния резултат. Усещах и тъга, и безсилие, но човекът вече бе мъртъв. Не ми се налагаше да се сблъсквам с безумния процес, по време на който човешко същество, също като мен, е смазано, разбито и превърнато в празна черупка.

Нямаше как да не се сетя за Лиз. Не исках да мисля за нея, просто не можех да си го позволя, не и в този момент. В случая ми бе трудно да се концентрирам само върху крайния резултат — че тя бе мъртва и нямаше да се върне никога. Умът ми неконтролируемо се плъзна към ужаса, който е преживяла. Какво ли й е минавало през главата, докато животът й се е изплъзвал?

Тръснах глава и насочих съзнанието си отново към Кевин Симпсън.

Пет минути ли каза?

Дори след пет безкрайни години ужасният запис нямаше да се заличи в главата ми.

Налагаше се да се справя за петте минути.

При влизането ми в офиса всички бяха мрачни, но успели да възвърнат силите си на професионалисти. Всеки от нас бе изтласкал чувствата си, породени по време на записа. Може би, за да ги анализира по-късно, може би, за да ги забрави завинаги. Отново ми се стори, че Мърсър е успял да се разграничи от всичко. Когато се върнах, го заварих зареял поглед в пространството. Не личеше да изпитва силно вълнение. Това сигурно се дължеше на опита му. Запитах се дали някога ще стана като него. Да мога да се абстрахирам от ужасните факти и да разглеждам всеки случай като загадка, която трябва да бъде разрешена. На пръв поглед шефът ми изглеждаше безчувствен, но не се съмнявах, че в действителност преживяваше всичко като останалите. Това бе неговият начин да се справи със ситуацията — като се съсредоточи над разплитането на случая и залавянето на убиеца.

Грег започна пръв.

— Както вече казах, нямаме никакви сведения нито за Джоуди, нито за Скот…

— Убиецът спомена имейли — прекъсна го Мърсър. — Значи съществуват.

— Да, и ако ги е изтрил, може да успея да ги възстановя. Това зависи колко прецизен е бил. Ще пробваме, но не бива да разчитаме да ги открием в компютъра.