Стив Мосби - 50/50 убиец

Произведение на изкуството. Теоретично бе добре подготвен за онова, което правеше, но бе взел дипломата си твърде отдавна, за да разчита на нея. Като по-млад сигурно щеше да гледа с пренебрежение на настоящите си произведения. Сега не мислеше така. Занимаваше с този проект, защото му беше интересно, а и резултатът го бе обнадеждил.

И други хора започваха да се съгласяват, че се получава добре. Имаше една малка галерия, където взеха някои негови произведения. Дори продаде две — парите не бяха много, но поне бе нещо. Преди две седмици му звъннаха — интересували се да изложат още негови творби. Затова си взе една седмица отпуск, за да ги подготви. Когато му се обадиха за пръв път, бе обзет от ентусиазъм, но остана разочарован от реакцията на Джоуди. Тя се зарадва, поне така каза, но Скот имаше чувството, че не гори от възторг. Сякаш й бе все едно — това безразличие, изглежда, беше превзело живота им напоследък.

Ето снощи например. Прибра се от работа и се тръшна на канапето. Попита я какво не е наред, а тя отвърна, че нямало нищо. Само че той не бе от хората, които оставят нещата такива, каквито са. Естествено се стигна до караница, докато накрая тя се премести в спалнята. Подобни разправии се случваха често. Апартаментът им беше добре обзаведен, чист и просторен. Понякога обаче, когато я наблюдаваше и забелязваше как мислите й се лутат, сякаш се опитват да открият нова стая, имаше усещането, че ще полудее.

Това чувство бе заразно. От месеци насам не бяха щастливи. Инстинктите на Скот го тласкаха да направи нещо, за да промени положението, но нямаше представа точно как да постъпи. В случаите, когато тя отказваше да говори с него за нещата, които я измъчваха, той се усещаше безсилен. От време на време отчаянието така стягаше гърлото на Скот, че не можеше дори да преглътне.

Погледна лицето на екрана. Изразът му може би зависеше от снимката, от която започваше, или от избора на цветовете. Единственото, което личеше, бе, че е тъжно. Това значеше, че не беше съвсем като на извънземно.

Отново включи списъка.

Номер 87. Дори да звучи глупаво, ти ме подкрепяш, когато рисувам.

Първата част бе нещо като обичайната му самоирония. Ако се принизиш още от самото начало на връзката, намаляваш риска да останеш наранен. В първите им години заедно Джоуди щеше да му се скара заради тези думи. Особено ако бяха казани по повод на изкуството му, ала сега… той се питаше как ли ще реагира, ако ги види. Може би Номер 87 вече не важеше.

Скот усещаше реалността по-осезаемо откогато и да било. Даваше си сметка както за взаимната им неудовлетвореност един от друг, така и за всичко останало. Няма нищо лошо в това да имаш мечти, когато си млад, но в даден момент се налага да ги загърбиш, нали така? Картините му нямаше да ги измъкнат оттук. Работата, която всеки от тях имаше, за да могат да преживяват, също нямаше да им помогне. Ако нищо не се променеше, животът им оттук нататък бе ясен, а в момента бе просто нетърпим.

Превъртя надолу.

Номер 274…

Беше последният на страницата. Ако успееше да добави и тази причина, тогава щеше да има цели три страници с причини.

Бе оставил мобилния до клавиатурата. Взе го и отново прочете есемеса, който му бе изпратила по-рано същия ден.

Здрасти отново, съкровище. Тук е пълна досада, как е рисуването? Нямам търпение да се видим по-късно. Извинявай, че бях лоша. Обичам те ххххх

Скот остави телефона и се усмихна. Повече не му трябваше. Един есемес, един кратък разговор. Когато тя общуваше с него, както едно време, всичко бе забравено.

Това, разбира се, бе преходно чувство и загрижеността отново го обхвана. Помисли си, че във всичко в този живот трябваше да пристъпваш с малки последователни крачки. Стига двамата да бяха заедно, щяха да успеят да се справят. Вместо да ги раздели, накрая проблемът щеше да ги сближи.

Номер 274.

Въпреки всичко , написа той, ти не се отказваш от мен .

Бе започнал списъка в началото на годината.

Тъкмо се бяха преместили в този апартамент и Скот постепенно осъзнаваше какво оживление цари в новия им квартал. За краткото време бяха станали свидетели на отвличане на автомобил, чуха шумна разправия на алеята отзад, евакуираха ги заради заплаха от бомбен атентат, за който бяха съобщили в благотворителния магазин малко по-надолу по улицата. Това бе най-добрият район на града, който можеха да си позволят в момента, а и тук не беше чак толкова зле. Все пак налице бе безпощадната истина — нито един от двамата не се чувстваше в безопасност, нито пък бе щастлив у дома.