Стив Мосби - 50/50 убиец

Много е удобно да набедите някого за „лош“. Подобни хора оказват такова страшно влияние върху живота на други, че не бива да се допуска деянието им да бъде забравено. Истината е, че те са движеща сила в механизма на обществото, която се е изплъзнала от правилната посока, към която върви същото това общество. Машината, която създава полезни, загрижени граждани като вас и мен, започва да дава дефекти. Хората се превръщат в „чудовищата“, които виждаме, и ние имаме дълг към жертвите им и към жертвите на други като тях. Този дълг повелява да се опитаме да разберем къде е допусната грешката, благодарение на която са създадени.

В полицейската работа няма Господ, няма Дявол, няма добро, нито пък лошо. Няма чудовища. Има само изкривени хора.

Хората, които търсим, както и всички други по света, са в светлината на прожектора на грешката, която ги е създала, и грешките, които допускат.

3 декември

15 часа и 50 минути до изгрева

15:30 часът

Бяха се изнизали шест години, откакто минах по дългия криволичещ път към института „Найсдей“, за да разпитам Джейкъб Нийлс.

Лятото беше горещо и задушно. Бях навил ръкавите на ризата си, а прозорецът на колата ми бе отворен. През целия път се възхищавах на гората от двете страни на шосето и слушах долитащите откъм дърветата птичи песни. По-късно, когато приближих главната сграда, долових бръмченето на ръчната косачка на човека по поддръжката. Отвън болницата създаваше впечатление за тишина и спокойствие, които нямаха нищо общо със състоянието на хората вътре. Истината бе, че това болнично заведение се охраняваше като оръжеен склад.

По онова време бях все още студент, работех над дисертацията си и се усещах много нервен. За пръв път в живота си щях да се срещна с един от най-страшните, опасни и зловещи членове на обществото — серийния убиец. Притеснението ми бе напълно естествено, макар че не трябваше да е така. Донякъде останах разочарован. Оказа се, че Джейкъб Нийлс е най-обикновен човек.

Предварително прочетеното за неговите престъпления сякаш беше образувало черен ореол над главата му. Ако не знаех какво е извършил, щеше да ми се стори скучен и досаден. Наистина беше отегчителен — самовлюбен и нахален, макар да нямаше никакво основание. Изреченията на Джейкъб бяха изпъстрени със забележки като „Аз не съм някой умник, но…“, не че той имаше нужда от това „но“. Почти не можеше да чете и пише, но се опитваше да пробутва хитрости. Беше дебел, тлъстините личаха под синята риза, която носеше. Кожата на лицето му бе подпухнала и почти скриваше малките очички, които мигаха непрекъснато, сякаш светлината го дразнеше.

И ръцете до лактите му бяха дебели. Нали с тези ръце бе действал. Джейкъб не притежаваше никакъв чар, при него всичко се свеждаше до силата. По време на разговора седеше прегърбен, скръстил ръце на гърдите, отпуснал дланите удушвачи на бицепсите си, доволен, че някой му обръща внимание. Беше му приятно да плаши хората и да се прави на страшен, въпреки че бе затворник. Доставяше му удоволствие да си въобразява, че събеседникът му изпитва страхопочитание. Естествено, аз много не му допаднах, защото не треперех от страх и нямах желание да изслушам хвалбите за престъпленията, които бе извършил. Интересуваше ме детството му.

Знаех, че мигащите очички не крият никаква връзка с други хора. Докато е израствал, сексуалните му желания — диви и необуздани, са били грубо потъпкани. В резултат Нийлс е останал неудовлетворен. Всеки зрял човек, който си тежи на мястото, иска да достави и да получи удоволствие от друг като него. Желанията на Джейкъб обаче бяха съвършено различни. За него хората бяха като предмети. Според изкривения му мозък те можеха да бъдат единствено и само притежание. Бе сексуално неудовлетворен, но през годините се бе научил да го прикрива и да се преструва на нормален, за да се измъква от отговорност.

Как бе станал такъв? Този въпрос ме бе довел в „Найсдей“. Дисертацията ми имаше за цел да проучи непознатата територия между детето, което е бил някога, и възрастния, в който се бе превърнал. До края на разговора не узнах почти нищо, което да ми свърши работа, но преживяното остави дълготрайни следи. Същата вечер се прибрах у дома и личеше, че никак не ми се говори. Лиз се постара да ме изтръгне от това състояние, но аз не можех да се отърся от чутото и видяното. Имам чувството, че и до ден-днешен е така.