Стив Мосби - 50/50 убиец

Разследването нямало откъде да започне и не постигнало почти никакъв напредък. С течение на времето броят на хората, които се занимавали с него, започнал да намалява. По това време случаят се водел от детектив Джеф Хънтър и неговия екип. Чак след пет месеца разследването попаднало при Мърсър. Тогава били открити следващите две жертви и полицията започнала да добива по-ясна представа с какво си има работа.

След като прочетох първата част от досието, се върнах на снимката на паяжината, оставена на стената у семейство Лидърланд. Увеличих я така, че да изпълни целия екран.

След това се облегнах назад и се съсредоточих над нея.

Както каза Мърсър, твърде много приличаше на днешната, за да бъде просто съвпадение. Един убиец бе рисувал и двете.

Затова отново се замислих над ожесточената реакция на Грег и доста по-умерената подкрепа, която шефът ми получи от останалите. Каква бе причината? Да, наистина имаше разлики. Някои аспекти от предишните престъпления ги нямаше в сегашното. Все пак намереното бе достатъчно красноречиво, а аз все още не разбирах защо новите ми колеги са чак толкова обезпокоени.

Не че не съм убеден. Просто има нещо, което ме притеснява.

Намръщих се, когато си спомних думите на Грег. След това отново се наведох над досието.

На второто местопрестъпление 50/50 убиецът бе затворил входната врата, след като бе излязъл. Това бе първото прозрение по отношение на методите и мотивите му. Вратата в дома на семейство Лидърланд беше оставена отворена, тъй като те и двамата бяха мъртви. За разликата от този случай при втората двойка жертви единият бе все още жив и можеше сам да повика помощ. 50/50 убиецът искаше някой да открие жертвите му.

Семейство Роузнийл, двайсет и три годишни младоженци, бяха вързани по същия начин като семейство Лидърланд. Даниел Роузнийл бе оставен със запушена уста по време на мъченията. По някое време бе припаднал или от ужас, или от болка, а може би и от двете. Когато се върнал в съзнание, убиеца го нямало, а съпругата му лежала мъртва до него. Нападателят бил отпушил устата му, но го оставил вързан за леглото. Даниел крещял цял час, преди съседите да разбият вратата и да влязат.

Убийството на Роузнийл бе възложено на екипа на Мърсър още преди да бъде свързано с това на Лидърланд. При други обстоятелства Хънтър е щял да се заеме и с двете, ала Мърсър забелязал нещо в престъпленията, което не му давало мира. Затова се преборил да вземе и двете разследвания. Едва ли е било лесно и приятно. Каквито и вътрешни разногласия да са възникнали, от този момент насетне 50/50 убиецът бе даден на нашия екип.

Отново прегледах подробностите.

По тялото на Джули Роузнийл личаха многобройни рани, подобни на раните на Каръл Лидърланд. Имаше разрези и изгаряния. Гърдите и гениталиите бяха обезобразени. По лицето и главата бяха нанесени множество рани. Гърлото на Джули бе прерязано, също както на Каръл. Даниел Роузнийл е бил измъчван също като Бърнард Лидърланд, ала накрая убиецът го бе оставил жив.

Кликнах върху снимките от местопрестъплението и напразно се опитах да остана безпристрастен към видяното. Забелязах на стената вече познатата ми рисунка. Наполовина капан за сънища, наполовина окултен символ, нишките — размазани и неравни.

Това бе подписът на 50/50 убиеца, задължително оставян на местопрестъплението, макар и винаги различен. Паяжината така и не бе открита в нито една книга, но със сигурност означаваше нещо важно за него. Какъвто и да бе мотивът му, за да извърши тези убийства, рисунките имаха ключова роля.

Последната снимка бе от сватбата на семейство Роузнийл, правена четири месеца преди убийството. И двамата бяха прави. Телата им не бяха обърнати към камерата, а само лицата, за да се усмихнат, хванати за ръце. Бе ужасно, когато сравних тази снимка с останалите. Сториха ми се толкова млади и щастливи, здраво преплели пръстите си. А после Даниел бе дошъл в съзнание и бе открил мъртвата си съпруга, без дори да можеше да я докосне.

В съседен файл бе включен разпит, записан на черно-бяла лента, също като снимката от сватбата, но това бе единствената прилика. Камерата показваше израненото лице на Даниел Роузнийл, сведено надолу. Езикът на тялото му подсказваше, че единственото му желание е да се скрие някъде. Нито веднъж не вдигна поглед към камерата. Записът ми напомни клиповете от войната в Залива, на които пленени американски войници са били принуждавани да правят изявления. Само че нашата война бе по-страшна — по-многобройните наранявания щяха да оставят по-дълбоки белези. Надпис в единия ъгъл на екрана — показваше, че разговорът се води от детектив Андрю Дайсън.