Стив Мосби - 50/50 убиец

Номер 35. Добре де, не си чак такова момиченце.

— Много хитро. Взех си думите назад.

Скот вдигна петнайсет пъти, след това се насили за още веднъж, вдигна постепенно и ръцете му се разтрепериха от усилие.

Щангата издрънча на стойката.

Той седна и въздъхна.

Номер 89 , помисли си той, докато си почиваше. Когато се събудя сутрин, ти ме гледаш.

Тя не спря да се усмихва, докато четеше списъка. Долавяше безмълвното й щастие, озарило лицето й, и то го зарадва повече, отколкото бе предполагал. Имаше чувството, че усещането ще се пръсне и ще се разнесе из цялото му тяло. Не забрави тази усмивка и я включи под Номер 101 .

— Обичам те много, ама много — му каза тя.

— И аз те обичам.

Не можеше да повярва на постигнатия успех. Оказа се, че е много по-лесно, отколкото бе предполагал. Всъщност, когато записа Номер 100 , се оказа, че има много повече причини, отколкото бяха включени в тефтера. Убеден бе, че са готови да му напомнят за себе си и да бъдат записани. Това можеше да продължи цяла нощ. Въодушевлението и желанието да задържи усмивката й доведе до следващата случка.

— Беше лесно. Можех да напиша петстотин.

— Глупости.

— Стига — дай ми тефтера.

Тя го дръпна далече от него.

— Не ставай глупав. Ще висиш цяла нощ.

— Добре, няма, но няма и да забравя. Може това да ти е подаръкът за Коледа.

— Така става. — Тя остави тефтера на канапето и потупа възглавницата. — Налага се обаче да започнеш от нулата, защото бележникът остава при мен.

— Няма проблем.

Така й каза и почувства облекчение, че е бил честен и откровен. Но също така изпълнен с решителност. До Коледа оставаха повече от единайсет месеца, така че имаше предостатъчно време, за да поработи над останалите четиристотин причини. Дори му мина през ума шантавата мисъл да стигне до хиляда. А сега до Коледа оставаха само три седмици и задачата не му се струваше толкова безпроблемна. По всичко личеше, че няма да успее да довърши започнатото.

Скот свали на четирийсет килограма и постави щангата зад врата си.

Едно, две, три.

Триста причини няма ли да са достатъчни? Тя очакваше петстотин, така че каква ли щеше да е реакцията й, когато получеше по-малко?

Не те обичам толкова, колкото предполагах.

Но пък той често бе прекалено строг към себе си. Колко хора можеха да измислят триста причини? Какво остава за петстотин? На кой ли номер щяха да се откажат? Определено списъкът му означаваше много.

Намръщи се от напрежение, но продължи — девет, десет…

Триста причини — повтори той. Повече не мога да напиша.

Това бе признание: разбирам, че не съм съвършен, но поне се старая. Защото отчаяно се опитвам да не те загубя!

Дрън.

През следващите петнайсет минути той изпълни останалата част от тренировката си: гребане, упражнения за бицепсите, за трицепсите. Завърши със сто коремни преси. Когато приключи, стана, изпи останалата вода и спря музиката.

Само че музиката продължи да свири.

Скот остана на място, заслушан в звука. Това не беше музика. Беше друг звук, който се чуваше още преди, само че сега долиташе по-ясно. Намръщи се и тръгна към свободната стая. Първата му мисъл бе, че Джоуди се е прибрала по-рано и гледа телевизия. Отвори вратата и се провикна:

— Джоуди?

Да, наистина беше телевизорът.

Скот излезе в коридора.

Входната врата бе затворена. Веднага го обзе разочарование, че тя няма да влезе и да му каже здрасти, но то отстъпи място на притеснението. Ако се бе върнала по-рано, значи нещо не беше наред. Той тръгна към хола и отново се провикна.

— Джоуди?

Отвори предпазливо вратата и усети някакво смътно безпокойство. Вратата изскърца.

Телевизорът беше в далечния ъгъл, но от Джоуди нямаше и следа. Той пристъпи към средата на стаята.

Прекалено късно, каза си Скот, когато бе до вратата на кухнята, от дясната й страна. С ъгълчето на окото си забеляза движение, усети как някой се приближава, отдръпна се, ала бе закъснял.

Сякаш се блъсна в уличен стълб. Ударът беше толкова силен, че му се догади. Пред погледа му бе таванът.

По дяволите.

А в следващия момент над него се надвеси самият дявол.