Стив Мосби - 50/50 убиец

Все още не бяха извадили вещите от всички кашони. Някои стояха полупразни, други не бяха пипвани, сякаш нямаха намерение да се застояват в новото жилище. Джоуди и Скот бяха подредили посудата в кухнята, а също и част от дрехите, но единственото, което придаваше някакъв уют на дома им, бяха уредбата и телевизорът. Монтираха ги още първата вечер.

Седяха в хола и гледаха телевизия. Джоуди мразеше да пропуска сериалите, докато на Скот му беше все едно — май не го интересуваха. Може би тъкмо затова предаността й бе записана под Номер 56 .

Преди това той се дразнеше.

— Това са тъпотии.

Джоуди го погледна, след това отпусна ръце на раменете му.

— Да — заяви тя. — Но ние ще ги победим.

Той я прегърна.

— Мислиш ли?

Редуваха се: единият мрънкаше и недоволстваше, докато другият бе оптимистично настроен. Бе някакво негласно споразумение. Ако и двамата едновременно се оставеха на мрачните си настроения, нямаше да има кой да им повдига духа.

— Точно така — потвърди тя. — Защото те обичам.

Той се протегна и докосна нежно косата й. Беше тъмна, права и много тънка. Тя не я харесваше, но на него му допадаше. Докосваш косата й и докосваш черепа. Така му се струваше още по-крехка, отколкото бе в действителност.

— Аз те обичам повече — заяви той.

Тя бодна гърдите му с пръст.

— Не, аз те обичам повече.

— Не, аз.

Това бе една от обичайните им игри, която влезе в списъка под Номер 3 .

— Докажи го:

— Да го докажа ли? Има поне сто причини, поради които те обичам.

Тя го погледна.

— Казвай тогава.

— Какво?

— Изброй стоте причини. — На нея й харесваше. — Казвай.

— Хм.

— Виждаш ли. Всичко са празни приказки.

— Не са. — Скот се отдръпна. — Просто се чудех къде има химикалка и лист.

Истината бе, че си каза „по дяволите“. Същевременно си мислеше, че това е възможност да направи нещо наистина хубаво — нещо, което да разведри обстановката. Затова излезе в коридора, порови в единия от двата кашона и след минута се върна с бележник и химикалка.

Джоуди се подсмихваше, но й личеше, че е щастлива.

— Не е нужно да го правиш.

Скот притисна устните й с пръст и седна до нея.

— Тихо. Гледай си сапунката, жено.

— Добре.

Тя отново насочи вниманието си към екрана на телевизора, а той остана до нея и започна да пише. Изпълваше ред след ред. От време на време тя проточваше врат, за да надникне, а той скриваше страницата.

— А, не.

— Дай да видя!

— Още не.

Сто причини. Когато започна, нямаше представа колко трудно ще му бъде, нито пък дали ще успее. През всичкото време усещаше седналата до него Джоуди, усмихната, макар да се опитваше да скрие колко е доволна. Тогава бе най-щастлива от цяла вечност насам и това му беше достатъчно, за да продължи да пише причина след причина. Продължавай да се усмихваш.

Няколко минути по-късно на екрана се появиха финалните надписи.

Той обърна страницата и продължи да пише.

Сега, почти година по-късно, Скот стана от компютъра и се премести в свободната стая. Най-хубавото на апартамента в този евтин район бе, че имаше три спални. Едната бе почти изцяло заета от Скот. В единия край държеше пособията за рисуване, а в другия — гирите и щангите.

Наведе глава първо на едната, после на другата страна и включи силно музиката.

Гирите бяха навик още от ученическите му години, когато бе тънък като вейка. Започна да се занимава на петнайсет и както за своя огромна изненада, така и за изненада на всички около него продължи да се занимава чак до двайсет и осем. Гирите и щангите се бяха превърнали в неделима част от живота му. Вдигаше по три пъти в седмицата, поне по час всеки път. Пропуснеше ли някоя тренировка, ставаше нервен и се чувстваше като предател. Знаеше, че е глупаво, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството. А и тренировките бяха начинът му да се изключи от всичко останало поне за известно време. Беше нещо като бягство — поне така бе замислено отначало.

Загряваше с трийсет килограма, преди да започне да добавя тежести, докато стигне до деветдесет. След това лягаше и стискаше щангата. Нагласяваше бавно ръце. Дишаше равномерно. Тежките бяха винаги шок за тялото…

Вдигаше ги, издишаше, спускаше и отново вдигаше.

Номер 8 , помисли си той. Топлата ти коса.

Вдигна щангата. Отново. Мускулите на гърдите му започваха да горят.

Отново.

Номер 34. Понякога се държиш като момиченце.

— Разкарай се! — Тя го беше пернала леко, преди да обърне страницата.