Стив Мосби - 50/50 убиец

— Хайде, вземете решение.

Пийт кимна, но не отговори. Грег сви рамене, доволен от развитието, въпреки че се преструваше на безразличен.

— Съгласен съм — отвърна Мърсър. — Така ще действаме. Ще оставим Марк да изчете досието, а ние ще си разпределим работата.

Значи от мен се искаше да наваксам и да вляза в крачка. Нямах нищо против. Бях любопитен до какви изводи щях да стигна, след като прочета досието. Исках да разбера дали ще ми се изясни кое е довело до разногласия в екипа. Междувременно слушах внимателно, докато всеки получаваше задачите си.

Освен че трябваше да продължат работата по компютъра, хората на Грег щяха да прегледат записите от уличните камери. Саймън щеше да е с патолога. На Пийт му предстоеше да направи изявление пред пресата след около половин час. В него трябваше да съобщи името на Симпсън и да призове познатите му Джоуди и Скот да се свържат с властите. След това щеше да провери бившите приятелки на мъртвия, за да установи дали някоя от тях не отговаря на описанието. Възможно бе Джоуди да не е името на момичето, посетило вчера жертвата.

— Трябва да намерим двойката преди изгрев — настоя Мърсър.

Когато оперативката свърши, всички започнаха да си събират нещата. Грег нямаше търпение да излезе, Саймън звънеше на някого и не обръщаше никакво внимание на напрежението. За разлика от тях Пийт се движеше бавно. Забелязах, че въздиша дискретно, докато събираше записките си.

Мърсър ми подаде бележка, на която бе написан номерът на случая и парола, с която да вляза в компютъра. Прецених, че е най-добре, поне за момента, да прогоня всичко друго от мислите си. Включих компютъра и вкарах цифрите, които ми бе дал. Екранът остана без промяна, докато зареждаше, а след няколко секунди най-отгоре се появи името на досието.

Случай №А 6267.

50/50 убиец.

3 декември

16 часа и 50 минути до изгрева

14:30 часът

Номер 273. Изпратихме си есемеси по едно и също време.

Скот се отпусна назад и раздвижи мишката, за да е сигурен дали вече не го е прибавил към останалите. Щеше да е смешно, ако не го беше включил, ала се оказа, че не е. Наистина го нямаше. Как е възможно да е пропуснал?

Стигна до началото на списъка.

Петстотин причини, поради които те обичам.

Върна се накрая и записа:

Номер 274.

След това се поколеба, а пръстите му увиснаха над клавиатурата. След малко изкриви замислен уста на една страна, загледан в курсора.

Щом мина двеста, започна да става значително по-трудно — тогава вече почувства, че е изчерпан. Все му хрумваха нови причини, обикновено защото Джоуди бе казала или направила нещо, което бе привлякло вниманието му. Например есемесите, които си бяха изпратили по едно и също време. Не че имаше значение, но щеше да има, ако се случваше редовно. И наистина ставаше точно така. Макар напоследък между тях да не вървеше гладко, както преди, Скот все още забелязваше дреболии, които го караха да я обича. Затова включваше файла със списъка при първа възможност, за да ги запише. Това бе едно от нещата, които го правеха щастлив. Същевременно го натъжаваха.

В този момент не можеше да измисли абсолютно нищо. Трябваше му нещо, което да го подсети.

Остави засега.

Скот запамети документа и излезе от уърдовския файл, за да се заеме с проекта си. Пред него бяха три различни негови снимки. Трябваше да се захване с тях.

Напоследък се заемаше със седем или девет картини на предмет или човек. Първата от серията бе винаги реалистична като на снимка, макар често пъти да беше в доста странни цветове. Лицето от лявата страна на екрана например бе в нюанси на зелено и жълто. Ако това не се вземеше под внимание, картината бе детайлна като фотография. Когато първата рисунка беше готова, Скот я сканира на компютъра и я обработи със софтуера, който имаше. Леко я замъгли или по-скоро направи по-изразителни краищата на цветовете, така че цялата картина стана по-тежка. Принтира новия вариант и нарисува копие на образа. Това бе втората от серията. И така нататък. Процесът се повтаряше. Накрая разполагаше с няколко малки платна, на които се виждаше как образът се разпада и смалява до основни компоненти като цветове и форми.

По време на този процес зрителят губеше понятие какво точно представлява изображението. Последната картина от тази серия автопортрети щеше да изглежда като четири правоъгълника в оранжево и зелено. Те щяха да разделят крайното платно така, че центърът леко да се изгуби, също като при витраж. Само три образа бяха готови, като снимката в дясната част на екрана имаше извънземен вид. Виждаше се, че е на човек, но Скот вече не различаваше чертите си.