Стив Мосби - 50/50 убиец

На теория убиецът бе проникнал в къщата много преди да извърши убийството. Той бе наблюдавал и проучвал жертвите известно време, преди да ги нападне. Записвал е разговорите им. Прекарвал е нощите си над тях, на тавана им. В известен смисъл живеел с тях — възможно е да е живял месеци на тавана. Научил е тайните и лъжите им, събирал е всичко, до което е успял да се добере. Искал е да знае как да ги нарани емоционално, за да има по-голямо въздействие физическата болка.

Всичко това бе част от „играта“ му. Той измъчваше хората, за да ги накара да обърнат гръб на човека, когото обичаха, и накрая да го изоставят. Това бе начинът му да ги подчини.

Затворих очи. Колкото и ужасяващи да бяха самите убийства, открих, че не мисля толкова за тях, колкото за оцелелите. Разсъждавах над избора, който им се е наложило да направят.

Готов съм да умра за теб, не мога да живея без теб — хората повтарят тези думи непрекъснато, но никога не им се налага да докажат истинността на казаното. Оцелелите трябваше да живеят всеки ден от живота си с пълното съзнание доколко са истина изречените от тях думи. Каквото и да са казвали на партньорите си, те не са ги обичали достатъчно и тъкмо затова човекът до тях бе умрял. Бяха избрали живот за себе си.

Отворих отново снимката на Даниел и Джули Роузнийл от сватбата им. Изглеждаха щастливи и безгрижни, личеше, че очакват живот изпълнен с възможности и радост. Фотографията просто напомняше, че човек няма представа какво предстои. В повечето дни всичко върви добре, напълно нормално и ето че настъпва моментът, в който нещата се обръщат. Човек просто няма представа какво следва. Ужасните неща, които се случват в живота, те помитат като камион, излязъл от някоя глуха пресечка.

След това отново се прехвърлих на разпита на Даниел Роузнийл със съсипаното лице и съсипания живот. Съпругата му бе мъртва и най-неочаквано той оставаше сам. В известен смисъл той бе причината да стане така. Макар да знаех, че по този начин не е помогнал на разследването, аз не можех да го виня, че не помни какво точно се е случило онази нощ. Не можех да виня нито един от оцелелите.

През следващата година се бяха случили още две нападения. Третата жертва бяха Дийн и Джени Томлинсън, двойка в средата на двайсетте. В този случай убиецът бе променил сценария, оставяйки Джени да избере кой да бъде измъчван и убит. Тя бе силно изранена, но бе преживяла нощта. Приятелят й бе умрял вместо нея. Седем месеца по-късно 50/50 убиецът бе набелязал четвъртата двойка. Този път дал правото на избор на Найджъл Кларк. Мъжът бе така малтретиран, че никога повече нямаше да може да ходи. Шийла, съпругата му от двайсет години, бе убита.

Във всеки един от случаите техниката на убиеца си оставаше безупречна. В нито една от къщите нямаше следи от влизане с взлом. Криминолозите така и не бяха успели да открият улики.

Не беше нужно да виждам снимките от тези последни убийства. Вместо това се върнах на основното меню и открих два обобщителни доклада. В първия бяха събрани впечатленията на свидетелите, а вторият бе психологически профил.

В първия бяха изброени основните характеристики на убиеца. Бял, малко над среден ръст, слаб, но атлетичен, спокоен и вежлив, образован. Имал тъмнокестенява коса. Докато измъчвал жертвите, личало, че не му е приятно, но също така се усещало, че върши тази непривична дейност с лекота. Мъченията били просто физически, не влагал нито емоции, нито удоволствие.

Подобно отношение не се очаква от този вид убийци. В други сходни случаи жертвата служи като заместител на някаква фантазия или потребност. При престъпленията на 50/50 убиеца имаше сексуален елемент, но той не бе свързан с чисто физическия акт на унищожението. По-скоро проличаваше в инструментите, които използваше, и в начина да измъчва и наранява. Непознатият бе спокоен и безпристрастен. Обезобразяваше хората, преди да ги убие, и ги оставяше сами, след като приключеше със задачата си. Това бе краят на играта. Дори да е изпитвал някакво удоволствие от действията си, то е оставало добре прикрито.

Като си спомних ужасния съскащ звук, който издаваше, бе ясно, че изпитва нещо.

Отворих психологическия профил, готов да се отнеса крайно скептично към твърденията. Останах учуден. Там имаше повече въпросителни — написаното представляваше по-скоро догадки, отколкото факти. Личеше известно нежелание да се определи патологията на убиеца. Защо правеше това на хората? Измъчваше ги, причиняваше им болка, манипулираше ги и ги принуждаваше да предадат партньорите си. Какво извличаше от всичко това? Срещу всяко предположение имаше опровержение. Докладът бе съсредоточен над по-общи и познати хипотези.