Стив Мосби - 50/50 убиец

Отваряйки очи, бе забелязала ръжда и въже. След това остана загледана в асфалта, който профучаваше пред погледа й.

Това не е линейка.

Имаше смътен спомен, че се е случило нещо, което я накара да си помисли за линейка. Паметта й бавно се връщаше и всяка неравност по пътя й напомняше, че нещо не е наред. Бебето. Мъжът с маската на дявол.

След това забеляза рисунката на едната стена на вана, направена върху белия метал. Паниката започна да я завладява. Изнасилване, помисли си тя. Мъчения. Дори по-лошо. Умът й даде път на въображението и тя си представи какви ли не ужасии. Остана шокирана, че е измислила подобни картини.

Устата й бе завързана, за да не може да вика, но Джоуди се изви назад и видя покрива на вана, а след това и гърба на седалките. Различи тила на шофьора и ивица сиво небе през предния прозорец на автомобила. Все още чуваше плача на бебето. Мъжът обърна глава, извърна се към седалката до себе си и каза нещо успокоително на детето.

В този момент паниката едва не я завладя напълно. Имаше чувството, че е полудяла за няколко минути.

Само че изминалото във вана време не бе важно и гласът в тавата й нареди да не се замисля за него. Най-важното бе да запомни откъде минават и да внимава къде стъпва, заради неравната почва, заради меката хлъзгава кал и мокрите листа под краката й. От двете страни се протягаха клоните на дървета, докосваха се и се опитваха да завладеят още малко място над мократа земя.

Заизкачваха се по стръмен хълм, след това започнаха отново да се спускат. През повечето време имаше чувството, че се намира на кално свлачище. Между дърветата се виждаше само кал, а по-нататък имаше само дървета. Някъде далече се мержелееха планини.

Беше кучешки студ, Джоуди направо замръзваше. Почти не усещаше лицето си. За да събере малко топлина, тя започна да стяга и отпуска мускули. На Скот сигурно му беше по-зле. Той изглеждаше странно — само по долнище на анцуг, с бяла тениска, навлякъл отгоре зимното си палто. Протегна ръка и докосна рамото му с надеждата той да разбере какво му казва. Обичам те. Материята на палтото й се стори гладка и много студена. Едва ли бе усетил докосването й.

Джоуди отдръпна ръка, но не я отпусна.

Отново си припомни, че когато ванът спря, тя реши, че ще се случи нещо ужасно. Вместо това непознатият я остави сама доста дълго. След това двойните задни врати при краката й се отвориха и светлината на ранната вечер нахлу вътре.

— Влизай. — Гласът на непознатия бе тих и спокоен, почти любезен. — Легни на пода. Ако се опиташ да избягаш или да се съпротивляваш, ще потегля и ще я нараня.

Джоуди вдигна очи и видя намръщеният Скот да се качва във вана със стегнати отпред ръце. Остана изненадана и много учудена. Ванът се разтресе и наклони на една страна, докато той се наместваше до нея. Мъжът до вратите бе просто черен силует, очертал се на фона на небето. След това той хлопна вратите.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Скот. Говореше толкова сериозно, че разбра, че е ужасен. — Ще успея да ни измъкна.

След малко моторът забръмча и ванът отново потегли. Джоуди погледна към тила на шофьора, след това към Скот. Не можеше да отговори, тъй като устата й бе все още запушена. Затова се преобърна така, че гърбът й се притисна в гърдите му, както понякога спяха.

Усети завързаните му ръце притиснати в кръста й и топлината им й донесе спокойствие и малко увереност. Скот я целуна по косата и се стегна. Трябваше да се преборят двамата, да се измъкнат заедно.

Тогава гласът се появи за пръв път. Спомни си, че в онзи момент бе напълно спокойна. След като Скот бе до нея, сякаш всичко се избистри и тя можеше да си отдъхне, макар и за кратко, да приеме нещата. Нямаше смисъл да се съпротивлява, а да избягат щеше да е невъзможно. Значи най-важното бе да наблюдават. Замисли се защо са въвлечени и двамата в този ужас. Малко вероятно бе да е някаква случайност. Мъжът с маската на дявол следваше някакъв план. При това се справяше изключително успешно. Нямаше представа какви са намеренията му, но беше очевидно, че знае отлично какво прави.

Нито един план не е съвършен , й подсказа гласът. Нито един план не протича гладко.

Все щяха да се появят някакви празноти между отделните елементи, в които той да разчита повече на късмета, отколкото на предварителния си замисъл. Ако бяха умни, ако шансът бе на тяхна страна, може би щяха да успеят да се възползват. Щяха да се спасят, ако се появи възможност, или да загубят живота си.