Стив Мосби - 50/50 убиец

През всичкото време наблюдавах Мърсър и останах удивен от начина, по който се справяше. Знаеше и помнеше дори най-малките подробности, взираше се напрегнато в екрана, щом пристигнеше нов доклад, и кимаше. Изражението му бе празно и ми се стори отнесен, докато се опитваше да намести новите факти. На мен ми беше безкрайно трудно да се ориентирам в старите случаи, камо ли да запомня нови подробности. Поне вече знаех най-важното и можех да разсъждавам по различен, напълно нов начин за престъплението в дома на Симпсън. Макар и подписът на убиеца и „играта“ да бяха ключът, Грег имаше основание, че на днешното местопрестъпление имаше съществени разлики. Която и да бе Джоуди, тя не бе свързана с жертвата като жените в предишните случаи.

Минали са цели две години, той си има план.

Запитах се до какви ли изводи е стигнал Мърсър, но за момента поне това си бе негова грижа. Нашата работа беше да съберем всички дребни доказателства, за да може той да ги подреди и анализира.

Така и продължихме.

Малко преди шест часа Грег се обади по видеофона с компютърния доклад. Новините бяха лоши. Дори Джоуди или Скот да фигурираха в компютъра на Симпсън, независимо дали в някой имейл, договор или случайно попаднал там документ, убиецът бе успял да ги изтрие. Както Грег предупреди по-рано, нямаше да успеем да открием самоличността им от компютъра.

— Въпреки това успяхме да извоюваме значителна победа — обяви той.

Долових в тона му подигравателна нотка, но Мърсър нямаше никакво време за сарказъм.

— Казвай.

Грег изпрати клиповете. Бяха шест — зърнисти снимки, правени на главната улица близо до дома на Симпсън. На тях бяха заснети шест различни бели вана. Номерата им не се виждаха, но образите бяха изчистени достатъчно, за да бъдат идентифицирани.

— Всички снимки са от днес сутринта, приблизително по времето, когато предполагаме, че убиецът си е тръгвал. — Грег разсеяно се чешеше по бакенбардите. — Не е нужно да казвам, че по това време на деня е пълно с бели ванове.

— Все пак го каза, Грег. Браво. Имена и адреси?

— Изпращам ги.

Мърсър се обърна към мен.

— Екипът ти готов ли е за нови разпити?

— Все още са в квартала на Симпсън, но никой нищо не знае.

— Изтегли ги и ги прати да се заемат с тези. Грег е прав, че няма да излезе нищо от тази работа, макар че никога не се знае.

— Добре.

— Аудио и видео от първия до последния.

Хайде пак. Стиснах отново зъби, след това си казах, че той си е такъв. Свързах се с екипа и ги разпределих на адресите, които имахме. Нарочно повторих инструкциите на Мърсър — малко заядливо, — но по същото време вниманието му бе насочено другаде. Набираше номер, вероятно за да уведоми Уайт за последното развитие по случая.

Изражението му не издаваше нищо. Докато го наблюдавах, имах чувството, че съм в облаците и оттам се опитвам да видя как протича битка на земята.

След като разговарях с екипа си и ги изпратих по адреси, отново насочих вниманието си към файла. Оставаше ми значителна част към края, която държах да прочета. Тя щеше да ми даде повече яснота за събитията от деня, които ме бяха накарали да се почувствам като натрапник. Ставаше въпрос за детектив Андрю Дайсън.

Дайсън бе баща на три деца и бе работил в екипа на Мърсър над десет години. Слушах как проведе разпита на Даниел Роузнийл и как жертвата му разказа всичко за дявола. Година по-късно Дайсън бе срещнал лично дявола и се бе превърнал в последната известна жертва на 50/50 убиеца.

Сега, две години по-късно, аз седях на бюрото му и наблюдавах сцените от деня, в който се бе случило нещастието.

Филмът бе заснет от улична камера, монтирана на лампа, на тиха алея в предградията. Всичко бе записано от неподходящ ъгъл, но поне улицата се виждаше сравнително добре. На около петдесет метра от обектива бе застанал Дайсън. Бе паркирал пред обикновена еднофамилна къща и вървеше към вратата. Часовникът в ъгъла на екрана показваше, че е два и тринайсет следобед.

Това бяха последните минути от живота на Дайсън, по-точно последният път, когато някой го бе видял жив. В този случай въпросният някой бе камерата, която бе по-студена и незаинтересована от всеки един жив свидетел. Някак си представяше Дайсън още по-уязвим. На екрана той изглеждаше самотен, пъхнал ръце в джобовете, загърнал се в палтото си, за да се предпази от студа. Прииска ми се да протегна ръка и да го предупредя, но знаех, че наблюдавам призрак. Единственото, към което можех да посегна, бе кафето. Продължих да гледам записа на последните моменти от живота на детектива.