Стив Мосби - 50/50 убиец

Материалът бе заснет три месеца след нападението над семейство Кларк. Междувременно разследването бе попаднало в задънена улица. Уликите, открити от криминолозите, бяха малко и незначителни. Всичко, за което са могли да се захванат, вече било проверено. Мърсър е нямало на какво повече да разчита. Прехвърляли са хората му един по един към нови случаи. Екипът все още не се бил отказал, поне Мърсър не го бе направил. Проверявал е отново всеки факт, с който разполагал. Провеждали са нови разговори с приятели, роднини и съседи. Опитвали се да запълнят празноти и да извлекат някоя пропусната подробност.

Знам какво е да участваш в последния етап на разследване, което не води никъде. Всичко вече е обречено. Наясно си, че си се провалил, но въпреки това упорстваш и се надяваш нещо да изскочи. Това така и не се случва.

Къщата, която Дайсън посещаваше на записа, беше квадратна и безлична като избелелите червени тухли, от които бе построена. Сякаш бе издигната, за да служи като охрана за по-скъпите имоти в далечината. От едната страна имаше дълга права алея за коли, която водеше към тъмен гараж. Отпред бяха поставени две кофи за боклук — едната, черна, за общите отпадъци, и зелена — за рециклиране. Градината отпред беше спретната, макар никой да не се бе грижил за нея през зимните месеци. Храстите потрепваха при всеки порив на вятъра. Небето бе притъмняло, покрито с гъсти облаци. На този фон улицата приличаше на редица надгробни плочи и паметници, разположени на някой хълм, блъскани от поривите на вятъра. Имаше зловещ вид.

Дайсън натисна звънеца. Потропваше заради студа. Изглеждаше малък, сякаш смален от къщата, която заплашваше да го погълне.

Хайде, хайде , помислих си аз.

Той потри ръце.

Замръзваш.

Забелязах, че оглежда улицата, а след това отново натиска звънеца.

Наблюдателната техника на убиеца бе скъпа и професионална. В града имаше поне два магазина, където се продава. Можеше да се набави и от многобройни интернет сайтове. По принцип собствениците на такива магазини не бяха склонни да сътрудничат на полицията, но когато ги притиснеха, ставаха разговорливи. Бяха проверени дълги списъци с експерти по сигурността, ревниви съпрузи и какви ли не странни типове. Всички бяха отхвърлени един по един.

Същия ден Дайсън беше проверявал повторно стари следи и бе решил отново да намине към Франк Уокър. Той бе купил подслушвателно устройство преди няколко години. Вече беше разпитан и не бе открито нищо подозрително. Посещението на Дайсън бе чиста формалност и денят трябваше да мине леко и безпроблемно. Нямаше причина детективът да предполага, че ще се натъкне на опасност. Според доклада тъкмо затова не беше включил записващото устройство.

Когато за пръв път попаднах на този доклад, се насилих да го прочета. Истината бе налице — допуснат бе един-единствен пропуск от отегчение или еднообразие, може би дори от невнимание. Ако Дайсън бе по-съсредоточен, може би нещата щяха да са различни. Аудиозаписът на нападението би трябвало да се прехвърли от устройството на колана му към автомобила. Оттам звукът се препращаше в управлението. Ако го бе включил, може би щеше да остане жив.

Погледнах Мърсър. Той бе навел глава над докладите и не забеляза, че го наблюдавам. Този път обаче го възприех в по-различна светлина. По-рано днес се бях подразнил, че настоява за пълно аудио- и видеопокритие на разпитите. Дори сега ми стана малко неприятно, но поне вече знаех защо постъпва така.

Часовникът в долния десен ъгъл на екрана отмерваше секундите. Минаха цели петнайсет, докато най-сетне Дайсън протегна ръка и натисна вратата. Сигурно е била оставена леко отворена, защото се отвори навътре. Той надникна, подпрял ръка на касата. Представих си го как се провиква:

Има ли някой? Полиция.

Има ли някой вкъщи?

Той остана неподвижен за момент и аз усетих колко силно бие сърцето ми. Това бе моментът. Истината за случилото се после щеше да остане изгубена, докато не хванехме мъжа, който бе живял там. Престъпникът, който се е криел вътре. Дори и тогава едва ли щяхме да разберем защо Дайсън е решил да влезе. Едно от предположенията беше, че е видял нещо в кухнята, което го е накарало да пристъпи в къщата. Другото бе, че е чул шум — може би фалшив вик за помощ. Каквато и да бе истината, секунди след влизането той се насочи към кухнята и образът му се скри.

Следващият запис бе направен от криминолога на местопрестъплението.