Стив Мосби - 50/50 убиец

Мърсър ме погледна.

Преместих поглед към екрана.

— Какво?

— Нищо, господине.

Той продължаваше да ме гледа и аз усетих как кожата ми започва да пари. Изражението му не издаваше нищо, но все пак разбрах, че сигурно чете мислите ми. Знаеше, че надничам в живота му, без да ми е работа. После лицето му се проясни.

— Почти седем е, нали?

— А, да — отвърнах аз. — Нищо.

Той се отпусна назад.

— Не. Денят беше дълъг. Съжалявам, но се налага да останем още доста. Ще бъде ли проблем?

— Това е част от работата — отвърнах аз.

— Така е, но ти не си ял. — Погледна часовника си. — Почини си половин час.

Тъкмо се канех да противореча, когато усетих, че умирам от глад. Освен това бях изтощен. Единственото ми желание беше да се измъкна от този офис и да не мисля за случая. Поне за малко.

— Върви — подкани ме той. — Аз ще удържа фронта.

— Добре, господине.

— Освен това трябва да позвъня на съпругата си. Надолу по коридора има стол. Там можеш да хапнеш.

Станах и се отправих към вратата, но се поколебах за момент, защото чак сега осъзнах, че ми е казал за стола. Погледнах към бюрото. Чашата кафе, която му бях донесъл, бе на ъгъла, вече празна. Изглежда, съвсем беше забравил, че вече няколко пъти бях ходил до стола.

— Да ви донеса ли кафе? — попитах аз.

— Не, благодаря. — Вече се бе съсредоточил над докладите, водеше записки и местеше поглед от лист към лист.

— Този път не — добави той.

3 декември

12 часа и 20 минути до изгрева

19:00 часът

Четири думи накараха сърцето й да затупти силно.

Ще работя до късно.

Седнала в кабинета пред телефона, Ейлийн въртеше кабела между пръстите си. Увиваше го, после го отпускаше и започваше отново. Наложи си да спре.

— Нали ще се пазиш?

Джон не отговори. С течение на годините бе свикнала да разбира значението на тези мълчания, затова си го представи ясно. Сигурно бе седнал зад бюрото, втренчил поглед някъде пред себе си. Опитваше се да се съсредоточи. Не че искаше да се отърве от нея, просто не успяваше да се концентрира в разговора. Винаги му бе необходима минутка, за да намести всичко, което му се въртеше в главата. Чу го как барабани по клавиатурата.

— Разбира се.

Каза го така, сякаш бе очевидно.

Когато Джон й призна, че има намерение да се върне на работа, Ейлийн бе обзета от противоречиви чувства. В началото просто отказа да повярва. Беше по халат, изтегнал се на канапето в хола. Имаше затруднения дори ако искаше да отиде от една стая в друга. Придвижваше се бавно, като инвалид. Затова тя не прие сериозно думите му.

После установи, че е напълно сериозен, и се вбеси. И с право. Развика се. Какво, по дяволите, си въобразява? Какво се опитва да причини не само на себе си, но и на нея? Напомни му, че има нужда от грижи, които тя лично му осигуряваше. Търпеше го и правеше какви ли не саможертви. Подчерта, че тревогите, които не го оставяха на мира, се отразяваха и на нея, и на него.

След рухването на съпруга й Ейлийн имаше чувството, че цялото й същество е притаило дъх, докато събираше парчетата и опитваше да ги намести. През цялото време се молеше той да не получи нов нервен срив. Джон нямаше право да рискува и отново да я подлага на подобно изпитание. Дължеше й го и му го каза. Нали двамата трябваше да бъдат партньори във всеки един момент от живота си.

Жегнат от думите й, той се съобрази с мнението й. Все пак с течение на времето Ейлийн започна да отстъпва. Наблюдаваше го ден след ден и знаеше, че емоционално той вехне пред погледа й. През този период и двамата се чувстваха напълно безпомощни. Очите на Джон бяха помръкнали, в тях не се забелязваше дори искрица енергия, с всеки изминал ден хлътваха все повече. Съпругът й не оздравяваше, дори не успяваше да запази досегашното си състояние, личеше как отпада. Ейлийн нямаше представа как да му помогне.

Затова след известно време предложи — доста предпазливо — все пак да се върне на работа. Условието бе да не е както преди. Настоя никога повече да не й причинява подобно нещо и той се съгласи. Нямаше повече да живее заради случаите за сметка на живота си с нея; нямаше повече да отсъства нощем. Работата щеше да си остане просто работа, която приключваше в края на работното време. Той й обеща.

Доколкото успяваше да прецени, Джон спазваше обещанието си и през последните няколко месеца й се струваше, че се справя. Едва последната седмица Ейлийн започна отново да се притеснява. Старите тревоги се върнаха.