Стив Мосби - 50/50 убиец

— Опасявам се — повтори тя, — че не виждам каква е връзката с разследването.

— Нима? — Хънтър се приведе напред. Беше му омръзнало да се бори с нея. — Тогава да приключваме. Защо не позвъни в полицията още сутринта? Можеше да спестиш много усилия на колегите.

— Не знаех, че има намерение да извърши престъпление.

— Вече го е бил извършил.

— В такъв случай как щях да спестя усилието на когото и да било?

Последва секунда мълчание и Ейлийн усети странна тръпка. Целият този разговор бе просто смешен и излишен. Тя отпусна ръце.

— Ще бъда пределно ясна, детектив Хънтър. Каквото и да си мислите, аз не съм на страната на Джеймс Риърдън. Не го защитавам, не оправдавам действията му. Не е моя работа да го съдя. Моята работа е да го изслушам и ако мога, да му помогна да разбере защо е извършил всичко това.

— Разбирам — кимна Хънтър. — Така е по-добре.

— Добре. Сигурно не мислите по същия начин, детектив, но независимо от онова, което Джеймс Рийрдън е извършил, той си остава човек.

Детективът погледна касетофона.

— Официално заявявам — рече той, — че свидетелката ми се струва враждебно настроена.

Подразнена от себе си, Ейлийн му обърна гръб и приближи към камината. Хънтър се изправи и се приготви да си тръгва.

— Точно по това се различаваме, Ейлийн. За мен той не е нищо повече от мишена. Моята работа — ако се интересуваш — е да открия дъщеря му и да го арестувам, преди да нарани нея или някой друг.

— Няма да я нарани.

Хънтър се изсмя.

— Сигурна си, а? Знаеш ли при какви обстоятелства е нападнал бившата си съпруга? Знаеш ли, че тя е била в колата си? Знаеш ли, че е разбил прозореца с чук, извлякъл е Аманда и я е пребил отстрани на пътя?

— Доставя ви огромно удоволствие да ми разказвате.

Макар че Хънтър се бе опитвал да я подлъгва през всичкото време, сега се ядоса. Не обърна никакво внимание на думите й.

— Карли, разбира се, е била там. Била е вързана с колан на седалката до шофьора. Детето му, покрито с парчета счупено стъкло, е пищяло, докато той е ритал майката пред колата. Ето колко обича дъщеря си, госпожо Мърсър. Разбра ли сега какво означава тя за него?

Ейлийн потисна избликналите чувства и се обърна.

— Има ли нещо друго, детектив?

— Да. Каза ли къде отива?

— Не.

— Абсолютно нищо ли не каза?

— Не.

— Значи това е всичко. — Хънтър изключи касетофона и кимна. — Благодаря за отделеното време. Няма нужда да ме изпращаш.

— Наистина няма.

Тя остана да гледа след него и потисна желанието си да затръшне вратата след излизането му. Остана на мястото си, заслушана в отварянето и затварянето на входната врата. След това се взря през мрежестата врата към сянката му пред прозореца, която се отправи надолу по пътеката.

Ейлийн се обърна към снимката от сватбата, оставена на камината, на която двамата с Джон бяха уловени в черно и бяло преди толкова много години. Тогава бяха млади. Съпругът й бе остарял толкова много, особено напоследък. Единственото, останало от мъжа на снимката, бяха очите и понякога усмивката. Само че напоследък той почти не се усмихваше, а очите му, когато я погледнеше, сякаш не я виждаха.

И аз те обичам.

Ейлийн се завъртя бързо и излезе от стаята.

Двамата бяха партньори и тя трябваше да е силна заради него. Той щеше да се справи и скоро щеше да се прибере. Не виждаше защо да се притеснява.

Нямаше да си позволи да рухне и да се разплаче пред него, дори заради една снимка.

3 декември

12 часа и пет минути до изгрева

19:15 часът

Както и всичко останало в управлението, столовата бе стара и половината помещение не работеше. Бе просторна, позанемарена, със сепарета, сякаш току-що изтръгнати от някое крайпътно заведение, правено специално за тираджии. Масите бяха забърсани колкото да не личи, че са мръсни. Щорите на прозорците в далечния край бяха спуснати. Лампите на тавана бръмчаха с носов звук.

Приближих се до щанда. Имаше готови порции къри, които приличаха на плява, и поизгорели наденици. Макар и много гладен, посегнах към първите два сандвича, които видях, и ги отнесох на касата.

— Два и трийсет.

— И още едно кафе, ако обичате.

— Значи два и осемдесет.

Започнах да бъркам разсеяно по джобовете, все още замислен за Мърсър и случаят 50/50. Двете събития — смъртта на Дайсън и нервната криза на Мърсър — се бяха случили толкова скоро едно след друго, че не можеше да са просто съвпадение. Нямаше никакво значение какво се опитва или не се опитва да каже в книгата си: все пак това бе просто книга; образ, който авторът искаше да представи пред света.