Стив Мосби - 50/50 убиец

Подразнена от маниера му, тя кимна.

— На глас, ако обичаш.

— Да.

— Ейлийн официално съобщи, че заподозреният, Джеймс Риърдън, е бил в дома й днес сутринта, доста развълнуван. Ейлийн, по кое време дойде?

— Към десет.

— Ти си негов… съветник. Нали така?

Хънтър произнесе думата с известна злоба. Много интересно, помисли си тя, колко бързо излиза наяве истината. Може би защото записът щеше да бъде приложен към досие, затова той внимаваше.

Тя кимна.

— На глас, ако обичаш — повтори той.

— Да, провеждам с него сеанси като психолог.

— Откога?

— Малко повече от година.

— Това е много време. И какво точно обсъждате?

— Това е поверителна информация — отвърна тя. — И няма връзка със случая.

— Говорите ли за ужасното му детство?

Ейлийн скръсти ръце.

— Може би — продължи Хънтър — той се оплаква колко тежък е бил животът му.

— Да не би поради някаква странна причина това да ви доставя удоволствие, детектив?

— Съжалявам, но се опитвам да се преборя с всички тези мисли. — Той се облегна назад, след това стана по-сериозен. — Как ти се стори Джеймс Риърдън? Как се държеше?

— Беше развълнуван. Извиняваше се.

— За какво?

— Че ме е разочаровал. Не ми каза с какво.

— Но ти знаеш.

— Да — потвърди тя. — Сега вече знам.

След като Риърдън си бе тръгнал, Ейлийн се притесни, защото не знаеше какво да направи. От друга страна, онова, което каза, и държанието му я притесниха, защото знаеше на какво е способен. Замисли се дали да не се обади в полицията, после се отказа, макар да не бе убедена, че постъпва правилно.

Джеймс Риърдън не й беше казал, че е извършил престъпление — не бе споменал, че има намерение да направи подобно нещо. Като клиент той имаше право да говори поверително с нея, принцип в професията й, който тя спазваше дори в случаи като днешния, когато Джеймс се бе появил ненадейно в дома й. Щеше да има последствия, ако престъпеше този принцип. Както заради миналото му, така и заради връзката й с Джон полицаите щяха да го притиснат. Доверието на пациента, което беше успяла да изгради, щеше да бъде съсипано. Може би напълно безпричинно. Затова реши да не звъни в полицията.

През целия ден опитва да се свърже с Риърдън, но така и не успя.

Ейлийн нямаше навик да гледа телевизия през деня, затова не чу новините чак до шест. Репортажът бе съвсем кратък, излъчен в края на местните новини, в самия край на емисията, но тя чу името на Риърдън, заслуша се и сърцето й се сви. О, Джеймс. Вече нямаше избор. Не се и колеба.

Хънтър продължи.

— Вече знаете, че малко преди Риърдън да ви посети, е издебнал и нападнал мъжа, с когото се среща бившата му съпруга.

— Знам.

— Въпросният мъж, Колин Барне, посочи Риърдън като нападателя. По време на нападението Барне е разхождал малката дъщеря на Риърдън в количката й. Детето е изчезнало.

Точно така, Карли Риърдън. Всичко това го съобщиха по новините.

Ако Хънтър знаеше часа — а той сигурно бе проверил, — значи Джеймс Риърдън вече е бил отвлякъл дъщеря си, когато е разговарял с нея. Ейлийн е била последната му спирка, преди да избяга.

Просто запомни, че всичко, което направя, е заради Карли.

Хънтър бръкна в джоба си, извади снимка и й я подаде. В първия момент тя не посегна да я вземе. Съзнаваше какво се опитва да постигне той, въпреки това накрая отстъпи и я взе.

— Това е Аманда Риърдън — обясни той. — Снимката вероятно е правена по същото време, когато бившият й съпруг е дошъл да сподели проблемите си с теб.

Ейлийн огледа лицето на жената, подутите места и раната, унижението, което се криеше в очите й. Опита се да отблъсне чувствата. Джеф Хънтър със сигурност знаеше, че тя дава консултации на престъпници. Ако очакваше лицето на жертвата да събуди в нея срам или да я шокира, просто не бе познал. Без да издава чувствата си, тя му подаде снимката.

— Сподели ли с теб какво е изпитвал, докато е наранявал съпругата си?

Да, сподели.

— Страхувам се, че това няма нищо общо с разследването ви.

— Лично аз съм много учуден, че се е спрял на жена консултант. Очевидно е, че той не храни, как да кажа, силни чувства към жените.

И този въпрос бяха обсъждали. Хора като Хънтър, помисли си Ейлийн, винаги виждаха нещата в черно и бяло. Онова, което Джеймс Риърдън бе причинил на бившата си съпруга, бе отвратително и не можеше да има никакво извинение. Но също така Ейлийн знаеше, че той не е краен женомразец. На Хънтър просто му трябваше един лош, на когото да стовари цялата вина; той предпочиташе злодеят да е с черна шапка, а героят с бяла. В истинския живот хората бяха толкова сложни, че не можеха да влязат току-така в някакъв шаблон.