Стив Мосби - 50/50 убиец

Макар и неохотно, го изгледах. Който и да бе подготвял записа, бе включил десет допълнителни секунди накрая. В тях се виждаше притихналата къща и потръпващите под порива на вятъра растения в градината. Може би просто от уважение. Усетих, че се замислям какво е ставало вътре, и се зарадвах, че записът прекъсна.

Върнах се към главния доклад и прочетох, че тялото на Дайсън е било открито три часа по-късно, след като той не се обадил и не отвърнал на обажданията. Представих си как звънът на телефона е отеквал в празната къща, където по-късно са го намерили. Разбрали къде е по паркираната отпред кола.

Къщата собственост на „Франк Уокър“ се оказала почти празна. По подовете и стените нямало нищо, мебели също. Само бюро край извод за телефон и един матрак на горния етаж. Дори имотът да е бил отдаден под наем на Уокър преди няколко години, било очевидно, че тук отдавна не живеел никой. Франк Уокър било измислено име, а човекът зад него — с фалшиво, но добре изпипано минало. Името бе празно и ехтящо като къщата. 50/50 убиецът си бе изградил призрачна самоличност. И името, и къщата бях просто опорни точки.

Представих си как убиецът прелита от едно гнездо, което е свил, до друго, в различна част на града. Как променя самоличността си, както змиите се отървават от вече ненужната кожа. Къщата бе просто въздушен джоб, който се бе понесъл към повърхността на нашия свят. След като била разкрита, той просто се е преместил на следващото място.

Гнезда. Благодарение на тях престъпникът започваше все повече да прилича на чудовище.

Андрю Дайсън бе открит на пода в хола. Тялото му беше свито на една страна. Опитал бе да притисне прободните си рани в корема. Убиецът го бе нападнал спокойно с два дълги тънки ножа и го беше пронизал шест пъти. Методично нанесени, добре пресметнати удари. Раните бяха с чисти краища, дълбоки, едните отпред, другите отзад. Други наранявания нямаше. Дайсън бе умрял бавно от шок и загуба на кръв, докато убиецът му е шетал из къщата и е заличил всички доказателства от стаите.

Престъпникът бил изчезнал много преди да пристигне полицията. Измъкнал се е през задната врата и по всяка вероятност е тръгнал пеша. На негово име нямаше регистриран автомобил. Никой не го познаваше. В банковата му сметка имаше няколко хиляди лири, но сведенията бяха непълни и нямаше как да бъдат проследени. Той така и не бе направил опит да тегли от тези пари. Бе зарязал парите със същата лекота, с която бе сменил самоличността си.

Франк Уокър бе изчезнал и изоставил трупа на Дайсън — последната му жертва — също като изсушено тяло, хванато в паяжина.

Имаше още към файла, но и тези данни, също като края на записа, бяха напълно ненужни. Грег бе направил пълна дисекция на самоличността на Франк Уокър, бе проверил всички възможности и бе стигнал до задънена улица. Къщата на Уокър бе разглобена буквално до основите, но криминолозите така и не откриха доказателство. Също както и на останалите местопрестъпления. Всички съседи бяха разпитани. Нито един не го бе виждал.

Детективите не бяха успели да научат нищо.

Когато приключих, открих, че съм по-загрижен за онова, което не бе включено във файла. Екипът бе продължил работата си по случая и след смъртта на Дайсън, но веднага се забелязваше, че Джон Мърсър вече не се споменава. Разследването отново бе прехвърлено в ръцете на детектив Джеф Хънтър.

Вдигнах поглед към Мърсър.

Той бе все още в същата поза — лакти на бюрото, пръстите разперени пред наведеното лице, повдигнал леко косата си отпред. Все още бе погълнат от документите.

Наблюдавах го, доколкото бе възможно, дискретно и си мислех за книгата, която бе написал — същата, която препрочетох, когато ми съобщиха за назначението.

В началните глави той описваше някои от по-тежките случаи в подробности, включително и два неразрешени, но 50/50 убиецът не бе един от тях. В последните глави, където говореше за нервния си срив, бе включил истината, че е бил претрупан с работа. Обясняваше, че напрежението било огромно, когато мислиш за убиец след убиец. Намекваше, че общият натиск, на който е бил подложен, го е тласнало към ръба. Не се споменаваше и дума за убийството на Дайсън. Сега, когато се замислих, хронологията пасваше. Не бе възможно да става въпрос за съвпадение. Мърсър беше натискал всички от екипа си да работят повече. Един от тях бе загинал, а следващият бе влязъл в болница скоро след това. Тук не ставаше въпрос за какво да е разследване, а за същото, с което се занимавахме в момента.