Стив Мосби - 50/50 убиец

А сега чу познатите четири думи. Ще работя до късно.

— Няма ли кой да те замести? — попита тя. — Струваш ми се изморен.

— Нищо ми няма.

Тя отново започна да навива кабела.

— Добре тогава.

— Много се извинявам, не е това. — Гласът на съпруга й прозвуча глухо. Представи си го как присвива очи към екрана, докато разговаря с нея. — Просто съм… тук имаме малко работа.

Идваше й да изкрещи: „Прибери се вкъщи!“

Вместо това си пое дълбоко дъх и каза ясно:

— Добре, Джон. Оставям те. Обичам те.

— И аз те обичам.

Само че по гласа му пролича, че казва думите автоматично, без да мисли. Те просто бяха задължителният завършек на разговора, както на края на всяко изречение се слага точка.

Не е честно да мислиш по този начин. Той наистина те обича.

Просто в момента е разсеян.

Едно време тя нямаше да обърне кой знае какво внимание. Дори сега не беше важно. Просто прекаляваше с тревогите, защото не бе подготвена за нахлулата в гърдите й паника. Ейлийн върна слушалката на мястото й и се опита да се овладее.

Все пак не беше сама.

Бе оставила детектив Джеф Хънтър в хола, но докато говореше по телефона, той бе станал, за да огледа. Беше висок, леко прегърбен мъж, свикнал да държи ръце в джобовете и отпуснал брадичка, да гледа хората така, сякаш са малки, непослушни деца. Крачолите на панталоните му леко се повдигаха и разкриваха черни чорапи и лъснати обувки. Още с влизането Ейлийн отново усети вече познатата неприязън.

— Много мило — излъга тя, — че сте дошли лично.

Хънтър не отговори. Беше се загледал в една снимка на камината. На нея бяха двамата с Джон в деня на сватбата. Фотографът се бе настанил на предната седалка на колата, за да снима младоженците. Двамата бяха по средата на задната, облегнати един на друг, усмихнати и щастливи.

Детективът спокойно можеше да изпрати някой по-млад колега, за да я разпита, и тогава всичко щеше да е приключило, но тя си каза, че Хънтър за нищо на света не би пропуснал подобна възможност. Да влезе в стая, пълна с личните вещи на Джон, бе като да отвори дневника на съперника си. Сега съвсем спокойно разлистваше страница след страница и търсеше да открие някаква слабост.

— Професионално уважение — отвърна разсеяно той.

— Сигурно сте много зает.

— Винаги се грижим за нашите хора.

Ейлийн овладя задушаващия гняв, надигнал се при думите, които я превръщаха в собственост на Джон. Прииска й се да му каже, че и мъжът й не им принадлежи. Животът му бе в този дом, с нея, а не лутането с някакво подобие на банда, наречена екип.

— Знам — въздъхна тя.

Най-сетне той остави снимката и се обърна към нея.

— Джон ли се обади?

— Да.

— Каза ли му, че съм тук?

— Не, разговорът ни няма нищо общо с него, нали?

Хънтър наклони глава, сякаш не бе сигурен, но реши да не се задълбочава.

— Как е той? За Джон питам. Работим заедно, но не съм го виждал много, откакто се върна.

Ейлийн усети как се напряга.

— Добре е.

Хънтър погледна часовника си.

— Бях останал с впечатление, че вече не се застоява до късно.

— Понякога му се случва.

Колко лъжи за по-малко от минута.

Детективът бе приблизително на същата възраст като съпруга й и тя знаеше, че между двамата съществува някаква нетърпимост. Хънтър може и да се преструваше на приятел, но всъщност бе като чакал, който душеше за кръв. Бе невероятно колко бързо колегите на Джон успяваха да я изкарат от равновесие, дори онези, които уж държаха на него. След нервната му криза тя бе винаги готова да премине в настъпление, затова избягваше да се вижда с тях, освен в случаите, когато не можеше да се измъкне. Всички до един бяха еднакви. Или изпитваха някакво изкривено удоволствие от слабостите му, или се опитваха да й вдъхнат кураж, което бе още по-лошо. Говореха й за мъж, когото познаваше и обичаше повече години, отколкото някои от тях бяха прекарали на този свят.

— Да поговорим за Джеймс Риърдън. Нали казахте, че сте зает?

— Добре, да започваме.

Хънтър пристъпи към канапето и седна по средата. Ейлийн остана права. Той извади касетофон от джоба на палтото, остави го до себе си, подпря лакти на коленете и преплете пръсти. Панталоните му се вдигнаха още по-високо.

— Детектив Джеф Хънтър — започна той — провежда разговор с Ейлийн Мърсър във връзка с нападението над Колин Барне и отвличането на Карли Риърдън. Допълнителна подробност, Ейлийн е съпруга на детектив Джон Мърсър. Ейлийн, съгласна ли си да проведем разпита по това време?