Стив Мосби - 50/50 убиец

Тези мисли събудиха гняв и решителност у нея.

Ще се измъкнеш жива.

А досега така и не се появи удобен случай. Той изпълняваше плана си с безупречна точност и преминаваше от един етап към друг. Спряха още веднъж и тогава той свали бебето от вана. После пътуваха още малко и паркираха. Когато похитителят отвори задните врати, видяха, че се намират на пътя край гората.

— Ако някой от вас избяга — предупреди той, — ще убия онзи, който е по-бавен.

Сякаш бе някакъв кошмар. Беше застанал съвсем спокойно на сравнително натоварен път, сложил маската на дявол и стиснал нож с дълго тънко острие. Ръцете им бяха вързани пред тях. Всеки, който минеше, щеше да разбере какво се случва. Не мина нито един автомобил.

— Тръгваме оттук. — Той посочи виещата се през гората пътека и Джоуди веднага си помисли, че това е първата възможност. Не можеше да контролира непрекъснато и двамата. Все щеше да се появи някакъв шанс. След това той нахлузи торбата върху главата на Скот, върза я и го накара да тръгне напред. Самият похитител изостана малко след двамата. Възможност така и не се появи. Нямаха никакъв шанс…

Скот се спъна и се олюля. Джоуди видя как се случи, но не можеше да му помогне. Протегна се — „Внимавай“, — кракът му поддаде и той падна тежко. Отпред отхвръкнаха пръски кал с полепнали по тях листа.

— По дяволите!

Отляво се откърти скала и се плъзна с тропот надолу по склона. Търкаляше се бързо, удари се шумно в някакво дърво, сякаш проехтя изстрел. Накрая си намери ново легло сред други камъни. В гората имаше доста скалисти участъци, стърчащи като полузаровени зейнали челюсти. Бяха останали от стари постройки, повечето разрушени.

Джоуди коленичи до Скот.

— Как си, съкровище? Нарани ли се?

Той поклати глава доколкото можеше, но не каза нищо. Разбра, че плаче под торбата.

— Хайде, съкровище. Ще се справим.

Помогна му да се изправи и едва потисна желанието си да даде воля на собствените си сълзи. Сега не му беше времето. Можеха да плачат един по един. Бе допустимо да е обзета от отчаяние, паника и страх, стига поне единият да останеше силен заради другия. Сега беше неин ред и щеше да се справи.

Докато се изправяха, непознатият не им помогна. Просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше иззад отвратителната маска. С едната си ръка стискаше нож, а с другата дръжката на чантата, която мъкнеше. Известно време Джоуди се чудеше какво ли носи в нея. Гласът й нареди да престане да си задава подобни въпроси.

— Внимавай — предупреди непознатият. — И тихо. В тези гори има хора, които ще ви причинят много повече болка от мен.

Джоуди опита да избърше полепналата по палтото на Скот кал, но не се получи нищо. Само я размаза по ръкава и изцапа и двете си ръце.

Мъжът, разбира се, беше прав и нямаше нужда да й напомня, защото тя бе чувала много разкази за тази гора. Бе опасно място и доколкото успя да прецени, отдавна бяха навлезли толкова навътре, че познатите туристически карти нямаше да й свършат работа. В главата й се зароиха образи. Двамата със Скот са завързани за дървета. Кръвта им капе в калта. Прикованите им тела, почернели и съсухрени, остават тук чак до пролетта.

Дори в околността да се мотаеха лоши хора, мъжът не бе особено притеснен. Но нали беше с лице на дявол, нали носеше нож и един господ знае какво още. Движеше се така, сякаш гората бе негова. Не можеше да си представи друг по-страшен от този непознат.

Той й даде знак с ножа. Тръгвай.

Поеха отново.

Не те е страх , заговори гласът в главата на Джоуди, но този път грешеше. Тя бе много уплашена не само от мъжа с ножа, но и от онова, което носеше в чантата. Можеше да наблюдава колкото иска, но истината бе, че се движеха към сърцето на гората. Вероятно към място, набелязано от него. Похитителят познаваше пътеките, знаеше опасностите и дупките, които трябваше да избягват. Очевидно беше, че тук си е у дома. Джоуди не се бе чувствала толкова самотна и изоставена никога досега. Нямаше случай да се бе откъсвала толкова далече от всичко познато.

Мислите й се въртяха изцяло около гласа и опитите му да я успокои и да й вдъхне увереност. Накрая се опита да си припомни митове и легенди. Спомни си разказите на пътешественици, които поемали по забранени пътища и се натъквали на чудовища и скрити врати към смъртта. Спомни си за реката Стикс и лодкаря, който приличаше на скелет, орисан да превозва умрелите към отвъдното. Сети се и за Данте, тръгнал не накъдето трябва, но успял така да открие кръговете на ада.