Стив Мосби - 50/50 убиец

По всяка вероятност убиецът бе над двайсет и пет, тъй като сложността на престъпленията говореше за по-възрастен и опитен престъпник. Бе по-интелигентен от средното, макар да му липсваше нормалният емоционален живот. Съдейки по сумите, похарчени за наблюдателна техника, вероятно разполагаше с пари, автомобил и сигурно имаше постоянен адрес. Белият ван, който така и не бе идентифициран, бе забелязан в близост до две от местопрестъпленията. Естествено, много по-лесно бе да прекара техниката с автомобил и да наблюдава от него. Освен това така можеше да мине за търговец или техник. Така не би привлякъл внимание и не би събудил подозрения.

Финансовите му възможности и възрастта намекваха, че има добра работа и също като Джейкъб Нийлс умееше да замаскира истинската си природа. Ако имаше връзка, тя бе просто за прикритие. Истинският му живот започваше нощем, в домовете на други хора. Преследването — онова, което го интересуваше истински — бе скрито зад фасадата. Едва ли бе близък с приятели и роднини, които да се тревожат за него. Прочетох предположение, че проявява огромен интерес към оръжията. Възможно било да се е интересувал и да е чел книги за мъчения, за полицейски и военни методи.

И така нататък.

Не открих нищо, с което да не се съглася, но в нито една дума не личеше обичайната увереност. В този човек и престъпленията му имаше нещо, което пречеше да се открие истината. Нищо не бе сигурно и вероятно в центъра на всичко бе маската на дявол, която той носеше. Никой не беше направил окончателно заключение. Лекотата, с която неизвестният убиец действаше, методите му, пораженията и следите по жертвите… може и да бе глупаво, но човек се замисляше.

Беше дяволът , бе казал Даниел Роузнийл.

Разбира се, че не е бил дяволът. Няма дяволи. Въпреки това психологическият профил бе изграден на базата на догадки. Необосновани идеи кръжаха около черна дупка, до която не смееха да се докоснат.

3 декември

15 часа и 50 минути до изгрева

16:30 часът

Пътеката през гората бе застлана с есенен килим — окапали мокри листа, сред които се показваше тъмнокафява кал. Обувките й потъваха и тя трудно успяваше да пази равновесие. Почвата или потъваше под краката й, или се хлъзгаше. Джоуди се стараеше да се движи възможно най-бързо и да не изостава от Скот. Вървеше с протегнати напред ръце, за да го задържи, ако се препъне или подхлъзне.

Джоуди не се бе възприемала като практична или разумна никога досега, затова се учуди колко спокойно реагира. Въпреки присъствието на непознатия с ножа, въпреки че ръцете й бяха стегнати в белезници.

Гласът в главата й продължаваше да й подсказва какво да прави. В момента шепнеше да внимава къде стъпва, да запомни всички подробности и най-вече да следи къде стъпва Скот. И неговите ръце бяха в белезници, ала мъжът бе нахлупил черна торба върху главата му. Така той дори не можеше да види хлъзгавите места. Като че ли торбата бе изсмукала решителността и силата му. Вървеше пред нея, без да издава и звук, също като човек, тръгнал към ешафода в очакване на собствената си екзекуция.

Той има нужда от теб , повтаряше гласът. Грижи се за него. Не прибързвай.

Гласът звучеше разумно и й вдъхваше увереност, затова тя послушно следваше всичко, което й казваше. Ако гласът замлъкнеше, паниката щеше да се върне, а докато й говореше, нямаше нужда да се замисля над онова, което им се случваше. Вместо това Джоуди можеше да се съсредоточи над всеки отделен момент и всяко изникнало препятствие. Така успяваше да разрешава проблемите един по един, без да прибързва.

Не прибързвай.

Наблюдавай. Помни пътя. Грижи се за Скот.

Тя погледна надясно и забеляза дърво с дебел черен ствол. Земята бе подгизнала, приличаше на глина. Дебели корени се протягаха чак до пътеката, докато тънките висяха като старческа коса. Трябваше да запомни това дърво. Наскоро окапали листа сякаш сочеха към него. Приличаха на яркочервени стрелки.

Ако трябва , предупреди я гласът, ще се престориш, че не помниш нищо.

Този практичен разум го нямаше доскоро. Отначало бе завладяна от страх и паника. У нея се бяха се зародили чувства, за които не смееше да си признае, че я ужасяват. След нападението тя бе дошла в съзнание върху твърда, неравна метална повърхност. Усети острия задушлив мирис на дизелово гориво. Тялото й бе схванато, китките и рамото — изтръпнали от болка. Едната страна на главата й пулсираше непрекъснато.