Стив Мосби - 50/50 убиец

— Каквото и да чуеш за мен, да знаеш, че го правя заради нея.

Той я погледна умолително и отново извърна очи към алеята.

Ейлийн взе решение и дръпна веригата.

— Защо не влезеш за малко? — попита тя. — Можем да поговорим.

Той вече слизаше по стъпалата и клатеше глава.

— Не, изобщо не трябваше да идвам.

Тя излезе навън.

— Вече си дошъл. Защо не влезеш?

— Съжалявам.

— Джеймс…

Той се врътна и затича. Тя излезе на алеята пред къщата и отново го повика, ала той не й обърна никакво внимание. Излезе на улицата и се скри от погледа й. Ейлийн погледна краката си. Беше по пантофи. Нямаше да успее да го настигне дори да бе с маратонки.

Каквото и да чуеш за мен, да знаеш, че го правя заради нея.

Студеният дъжд полепна по блузата й. Тя потръпна, потри ръце, но остана за кратко навън, загледана по празната улица.

Джеймс , помисли си тя, какво си направил?

3 декември

21 часа до изгрева

10:20 часът

Направих куп дребни нарушения по пътя, но успях да стигна на местопрестъплението за рекордно време. Улицата се оказа задънена, свършваше на петдесетина метра от главния път, в края на тясна асфалтирана алея. От двете й страни се издигаха едни срещу други неугледни сиви къщи. Нямаше достатъчно място нито за приличен тротоар, нито за тревни площи. Независимо от това архитектът бе успял да ги вмъкне. А сега останалата част от улицата бе пълна с полиция.

Ванове и леки автомобили бяха паркирани едни зад други отстрани. Малка група полицаи в черни дъждобрани чакаха край единия и се поклащаха, напъхали ръце в джобовете. Неколцина други разговаряха разсеяно със съседите, които бяха преценили, че не си струва да обръщат внимание на времето, и бяха излезли в градините, питайки се какво става навън. Една от задачите на въпросните полицаи бе да не позволяват на съседите да се съберат, за да опазят индивидуалните им впечатления. Същото бе и с жълтата ограничителна лента, която пазеше местопроизшествието от любопитни натрапници. Стана ми приятно, когато я видях. Ако не бе опъната, трябваше аз да им кажа да я сложат.

Спрях колата до ограничителната лента, която потрепваше при всяка капка дъжд. Един от полицаите забърза към мен. Свалих прозореца и му показах значката си. Той я взе и няколко секунди я оглежда. На ревера на дъждобрана му бе прикачена малка камера, която в момента ме снимаше.

— Детектив Нелсън — обадих се аз. — Аз съм от екипа на Мърсър.

Полицаят ми върна значката.

— Ще го намерите вътре.

Паркирах, придадох си професионално изражение и се отправих към къщата. Двама криминолози работеха в градината, а на вратата бе застанал полицай. И тук имаше камери. Показах отново значката си.

— Господине.

Полицаят на вратата ми даде камера, която да закача на ревера си. Тя щеше да снима непрекъснато и да записва казаното от мен. Всичко щеше да се предава в един от вановете, спрели отвън. На този обемен запис — часове лента от едно-единствено местопрестъпление — щеше да бъде направен монтаж. След това щяха да го пуснат през филтър, за да се извлече най-важното.

Полицаят ме поведе към хола.

— По-голямата част от екипа ви е горе. Детектив Дънкан е в кухнята. Първо идете при него.

— Благодаря.

Минах през къщата. Холът беше от дясната страна на входното антре. Надникнах и открих още криминолози на колене да претърсват за улики первазите на паркета. Блесна светкавица, аз извърнах поглед и продължих. Малко след като подминах хола, имаше стълби, пак разположени от дясната страна, които водеха нагоре. Следваше коридор, който отвеждаше към отворена врата в дъното. Стаята бе в ярки цветове — червен мокет, кремави стени, тъмноалени завеси от двете страни на грозните врати към терасата. Повечето хора работеха тихо. Крушката в коридора, без абажур, бе доста силна и оставяше половината от лицата на колегите в сянка. Проблеснаха нови светкавици. Винаги е така на местопрестъплението: попадаш на най-шантавото парти, което можеш да си представиш.

Открих Саймън Дънкан в кухнята, отделена от задна стаичка с дървени летящи врати. Вградените шкафове бяха чисти, в светъл цвят, осветени от малки луни. Личеше, че тук са пръснати много пари. Саймън се появи откъм кухнята и свали със замах белите си ръкавици. Първо ми се усмихна, след това протегна ръка.

— Нелсън, нали? — Гласът му бе спокоен, говореше бързо и те караше да мислиш също толкова бързо, да не би да изпуснеш нещо. — Не греша. Марк Нелсън.