Стив Мосби - 50/50 убиец

— Здрасти, Пийт. Аз малко…

— Хич не се притеснявай. Трябваш ни на местопрестъплението. Имаш ли химикалка?

— Аха.

Той ми обясни набързо за какво става дума. В покрайнините бил открит труп. Обстоятелствата били съмнителни. Саймън Дънкан, криминалистът в отдела на Мърсър, в момента обработвал местопрестъплението с колегите си. По тази причина все още не били излезли със становище, но било почти сигурно, че става въпрос за убийство. Трябвах им, за да започна да разпитвам съседите, и бе желателно да съм пристигнал преди поне половин час.

— Добре — отвърнах аз, докато трескаво записвах. — Къде да дойда?

3 декември

21 часа и 10 минути до изгрева

10:10 часът

След като поговори с Марк Нелсън, Ейлийн обиколи къщата от стая в стая. Сякаш очакваше нещо да се случи и не й се искаше да върши друго, докато не настъпи събитието. Междувременно просто не можеше да се успокои.

Странна работа. Този ден нямаше ангажименти и макар понякога сестра й да се отбиваше, никога не идваше, без да е звъннала предварително. Ейлийн нямаше спешни задачи, нито уговорки с някого и бе съвсем свободна. Изведнъж се чу почукване на външната врата и неочакваният звук сякаш уталожи безпокойството й.

Чувстваше се все така след уикенда. Не можеше да се успокои след съня си в петък вечерта.

Ейлийн дълго мисли за него, след като се събуди, а по-късно го обсъди с Джон. Сънят бе кратък, не се бе случило нищо разтърсващо, просто сънува как се събуди вкъщи и забеляза, че има промени, а част от вещите липсваха. Както става в сънищата, умът й измисли някакво обяснение за частица от секундата, но най-важното, което си спомняше, бе, че Джон я е напуснал. Затова неговите неща липсваха. Нямаше ги книгите, наслагани под различен ъгъл по полиците. Някои от картините бяха свалени от стената, а на тяхно място бяха останали по-светли петна. Дрехите й, подредени в общия им гардероб, приличаха на шарен баркод.

— Надявам се не си намислил да хукнеш някъде — подхвърли тя, докато закусваха.

По гласа й личеше, че не говори сериозно, но въпреки това с нетърпение очакваше да чуе отговора му. Ейлийн често говореше с него за сънищата, които я притесняваха. Понякога дори си измисляше по нещо, за да може по завоалиран начин да обсъди с него даден проблем. Джон не знаеше за тези нейни хитрини, но двамата бяха женени дълго и я познаваше достатъчно добре, за да схване кога тя се нуждае от увереността, която винаги й даваше. Нямаше да е естествено, ако през трийсетте години съвместен живот не се бе научил да чете между редовете.

— Прекалено стар съм, за да хукна нанякъде — бе отвърнал той.

— Това ли е единствената причина?

Той се бе замислил.

— И твърде уморен.

— Е, тогава няма проблем.

И Джон, и Ейлийн умееха да разбират недоизказаното. Тя бе забелязала, че първият му отговор винаги бе шеговит, докато вторият — по-обмислен. Имаше още стотици причини, поради които съпругът й не би я напуснал, разбира се, но той знаеше, че тя би ги приела за даденост. Вместо това бе признал нещо важно. Натрупалата се умора.

Наблюдава го през целия уикенд и си каза, че изтощението е просто част от проблема. Сънят по принцип оправяше нещата. През последните няколко седмици Джон спеше добре, ала сутрин се будеше малко по-изморен от предишната вечер. Твърде объркан бе по-точното определение за състоянието му. За да избягаш нанякъде, ти трябва отправна точка и посока, в която да поемеш.

И така, след като си поговори с Марк Нелсън, Ейлийн обиколи къщата и се запита дали назначението на новия детектив не притеснява съпруга й. Напомня ми за мен самия , бе казал Джон, макар по гласа му да личеше, че не е сигурен дали това е добре или зле. Може да е идването на новото момче, реши тя, докато се опитваше да разсъждава като съпруга си. Може би той просто се опитваше да намери заместник на Андрю. А може и да не беше нищо конкретно. През последните две години добрите и лошите моменти се редуваха и тя невинаги успяваше да се справи. Понякога на Джон просто не му достигаше енергия да се надигне от леглото. Друг път си бе същият, както преди кризата. Каквото и да ставаше в момента, имаше някаква причина и на нея й се искаше да поговорят, точно както…

Чук, чук, чук, чук, чук.

Тя спря. Някой бе застанал на вратата, на входа, който използваха клиентите й. Нямаше нужда да проверява графика си, защото никога не забравяше записан ангажимент. Беше четвъртък, свободният й ден. Личната й работна седмица бе приключила вчера.