Стив Мосби - 50/50 убиец

Сигурно спеше — без дори да подозира какво е извършила.

Тази работа нямаше да продължи дълго.

Трябваше да прибере още няколко неща. Тръгна към долния етаж и пътьом пъхна дигиталния касетофон в джоба на гащеризона си.

Записът щеше да му потрябва, когато дойдеше време за телефонното обаждане.

3 декември

22 часа и 40 минути до изгрева

08:40 часът

Като знам колко много ми липсваше Лиз, бе направо невероятно, че не я сънувах почти никога. За шест месеца случаите се брояха на пръстите на едната ми ръка. Дори тогава не сънувах точно нея. Усещах присъствието й тъкмо защото я нямаше. Същото беше и докато бях буден.

Сънят тази сутрин не беше много по-различен. Седях на плажа по къси панталонки и се взирах към хоризонта. Кожата ми беше мокра, цялата в полепнал пясък, треперех целият. Морето се плискаше лениво, спокойно и ведро, водата бе леко набраздена. Вълните се укротяваха всеки път, когато се протегнеха към брега, преди да се оттеглят с тихо съскане. Небето над мен бе синьо, бездънно и избледняваше точно преди да се слее с безкрайното море в далечината. Странни букви, изписани от прелитащи птици, се рееха над него.

Това бе всичко.

Сънят изглеждаше напълно безобиден, ала когато се будех, се чувствах като премазан, притиснат от отчаяние и физическа тежест. За миг дори не успях да разпозная празната стая около мен. Къде съм? След това се сетих, че се преместих в другия край на страната. Апартаментът, новата работа. Потрих очи, за да прогоня съня, и дланта ми стана мокра.

За бога, Лиз , казах си аз.

Как избираш кога да дойдеш?

След това се спрях, защото усетих, че нещо не е наред. Беше ми необходима една-единствена секунда, за да разбера. От новата ми спалня се носеше тиха музика. Тъкмо това ме притесняваше. Смътно си спомних, че одеве, преди отново да се върна към съня си, звучеше различна мелодия. Обърнах глава настрани и погледнах радиочасовника…

— Мамка му! — възкликнах аз. Това ми се стори недостатъчно. — Майната му.

Преди повече от час трябваше да съм излязъл от банята и да съм заредил кафеварката. Затворих очи.

Ама и ти ги избираш едни дни, за да се появиш.

По-малодушен човек би скочил веднага и би огласил с „Мамка му“ и „Майната му“ цялата къща, но имаше неща много по-важни от едно закъснение. Затова останах да лежа още няколко секунди, дишах дълбоко и се опитвах да задържа съня, който ми се изплъзваше. Натрапчивото чувство на отчаяние се задържа и от това не ми стана никак приятно. Осъзнах обаче, че понякога е по-добре да усетиш нещо такова, отколкото никога да не почувстваш нищо.

Ама и ти ги избираш едни дни, за да се появиш, помислих си аз.

Въпреки това си винаги добре дошла.

Накрая се надигнах от леглото и излязох в коридора, като се опитвах да си спомня къде, за бога, се намираше банята в новия ми апартамент.

В девет и трийсет, точно половин час закъснял за първия си работен ден, влязох на паркинга, покрит с хрущящ чакъл и ограден с вериги.

Времето сякаш беше усетило настроението ми и утрото бе противно, дори гнусно. Небето бе покрито с мръсни размазани облаци, подобни на киша, през която са минали десетки стъпки. Сякаш природата не можеше да реши дали да завали сняг както си му е редът, или да се въздържи. Само от време на време притъмняваше и започваше да ръми. Туфите проскубана трева, пръснати около паркинга, бяха оплескани с кал. Докато идвах насам, слушах местното радио. Говорителят, който съобщаваше прогнозата за времето, весело обяви, че има и добра, и лоша новина. Дъждът щял да спре по обедно време. Затова пък по-късно да очакваме сняг.

В края на паркинга се намираше приемната на полицията — ниска разпиляна сграда. Зад нея беше накацал истински лабиринт от постройки, свързани с бежови бетонни алеи. Малкото трева, която стърчеше на места, отразяваше притъмнялото небе и навяваше тъга. Преди месец, когато идвах за интервюто, си казах, че управлението прилича по-скоро на място, където човек би извършил престъпление, а не където би съобщил за него. Приличаше на изоставена лудница.

Загасих колата и дъждът започна да барабани по-ритмично по покрива. Капките полепнаха по предното стъкло и постепенно скриха гледката.

Бях закъснял за първия си работен ден. Едва ли щях да се представя по-непрофесионално, ако се бях появил в тъп костюм на клоун. За момент показалецът на дясната ми ръка се отпусна разсеяно върху левия лакът. Не можех да направя нищо и вместо да продължавам да мисля, се стегнах, слязох и пресякох паркинга към входа.