Стив Мосби - 50/50 убиец

— През това време…

Ейлийн. Вдигна очи към задната част, потърси я с поглед. Имаше представа къде е седнала, но тъкмо в този миг, когато се нуждаеше от нея, не успя да я забележи.

Докато погледът му се местеше от лице на лице и паниката се надигаше все повече, когато установеше, че не е тя, не спираше да говори.

— През това време той се прояви като един от най-опитните професионалисти, с които някога съм работил.

Някакво движение привлече погледа му и след секунда изчезна. Той се обърна в тази посока.

— Надявам се да послужи като утеха…

В следващия миг отново забеляза движението и думите изчезнаха. Едно лице, взряло се нагло в него, се открои сред останалите.

Това бе Робърт Паркър, не грешеше, нали? Паркър, който бе убил пет момченца в град, разположен на юг. Мърсър го бе видял за последен път в добре осветена стая. Тогава Паркър бе облечен в оранжеви дрехи и палеше неумело цигара със стегнатите си в белезници ръце. Няколко месеца по-късно бе умрял, поразен от ръката на друг затворник.

— … утеха за съпругата и децата на Андрю…

Думите пресекнаха.

Не бе възможно да е Паркър. Миг след това забеляза мъжа, седнал два реда зад него. Зализаната назад черна коса откриваше кръгло детско лице.

Сам Филипс. Мърсър се бе явявал единствено като консултант по този случай и го бе виждал само на снимка. Затова пък лично беше инспектирал ръждясалите съоръжения, които Филипс бе направил под отдалечената си къща. Не бе възможно и той да е тук. Нали беше в затвора, на стотици километри.

Паркър и Филипс се изправиха.

— Не — отсече Мърсър.

Бързо се огледа и очите му зашариха по редовете — забеляза, че още мъже се надигат. Прехвърляше поглед от човек на човек и щом познаеше лицето, дъхът му спираше.

Чарлз И., влязъл с взлом в дома на три жени и оставил телата им привързани към радиаторите.

Джейкъб Нийлс, убиецът от каменоломната.

— Не.

Харис Дейл, който бе ликвидирал цели семейства, едно по едно.

И една последна фигура, застанала сама в дъното на параклиса. Мърсър не успяваше да го види ясно; незнайно защо той бе потънал в сянка. Независимо от това личеше, че главата на мъжа има неправилна форма. Имаше рога…

Като един мъжете се отправиха наляво и надясно, промъкнаха се покрай седналите и се насочиха към централната пътека на параклиса. Всички до един го наблюдаваха.

Неочаквано сърцето на Мърсър се отпусна. Напрежението се стопи; не остана нищо. Той самият не съществуваше. В него върлуваше единствено паника.

— Не.

Пийт бе застанал до него. Отпусна ръка върху рамото на шефа си.

— Всичко е наред, Джон.

Мърсър отблъсна ръката на колегата си и го зяпна.

— Не ги ли виждаш? — Той посочи хората на пътеката.

Пийт по принцип бе срамежлив и притеснителен, ала сега по лицето му се бе изписала тъга, каквато Мърсър никога не бе виждал. Не смееше да срещне погледа на началника си, бе свел очи, стиснал зъби.

— Джон — заговори тихо той. — Моля те, ела да седнеш.

— Няма, ти просто не разбираш…

Погледна отново към пътеката. Мъжете пристъпваха много бавно, точно както биха се придвижвали мъртъвци. До един се взираха в него с празни очи.

Пийт отново сложи ръка на рамото му.

— Джон, аз съм… Пийт.

— Ти просто не разбираш.

— Разбирам. — Пийт го прегърна. — Разбирам те.

Мърсър се поколеба, за момент се почувства объркан, сетне го прегърна и заплака. Пийт го притискаше към себе си, без да спира да шепне:

— Всичко е наред, да вървим.

Поведе го по пътеката. Мърсър се опитваше да държи очите си затворени. Когато ги отвори, макар да беше за кратка секунда, бледите лица се оказваха до неговото и продължаваха да го наблюдават. Остави се Пийт да го изведе; зад тях пристъпваха Грег и Саймън. Бяха по средата на пътеката, когато усети Ейлийн да докосва другото му рамо. Хората се отдръпваха, за да могат да минат.

И така, скупчени, за да се защитят, те излязоха на светло.