Стив Мосби - 50/50 убиец

Наклони леко глава и се заслуша в жуженето на разговорите, шумоленето на пристигащите, отправили се по местата си. От време на време се разнасяше дълбока кашлица и звукът се издигаше нагоре и отекваше, сякаш по мертеците под покрива бяха накацали птици.

Най-сетне свещеникът излезе пред опечалените и застана пред аналоя в предната част на параклиса. Постепенно насъбралите се утихнаха. Човекът заговори в микрофон, който поде гласа му, макар и недостатъчно.

— Събрали сме се днес да окажем последна почит към живота и паметта на Андрю Дайсън, който загина на петнайсети декември, отнет от нас по време на изпълнение на служебния си дълг. Андрю не бе вярващ, затова религиозната служба ни се стори неподходяща. Аз съм свещенослужител, упълномощен от Хуманитарната асоциация да проведа нерелигиозна церемония.

Насочи поглед към задната част на параклиса, лицето му бе обляно в кехлибарена светлина.

— Светът е общност, а Андрю, заедно с нас, бе част от нея — продължи той. — Този факт лесно се забравя в забързаното ежедневие. Всеки върши своята работа. Истината е, че до един сме част от тази общност и животът и смъртта на околните се отразяват и върху нас.

Мърсър погледна наляво и мярна съпругата на Андрю. Беше се отпуснала между двете им дъщерички, стиснала здраво ръцете им, опитвайки да се държи заради тях. Когато й съобщи, че съпругът й е мъртъв, тя плака дълго и безутешно, ала се прояви като жена с практичен усет. Бе останал край нея цялата вечер и тя го помоли да каже няколко думи за Андрю. Нямаше сили да откаже, но още тогава усети как го завладява паника. Сега седеше на първия ред от своята страна на параклиса, както тя бе на първия ред от другата, и си даваше сметка, че съвсем не притежава нейната решителност.

— Вече не можем да разчитаме на опората на приятеля, на опитния колега, но поне ни остава утехата, че сме имали такъв човек до себе си. Загубата ни е многостранна, но не бива да мислим единствено, че сме останали без приятел, а да оценим факта, че този приятел е бил до нас.

Свещеникът сведе глава над бележките си, след това отново се изправи.

— Смъртта е необратим процес — рече той, — но може да бъде пренасочен от искрената ни нестихваща обич към онези, които са все още с нас.

В този момент Мърсър започна да усеща, че нещо не е наред. Отначало ушите му запищяха, сетне, докато наблюдаваше свещеника, образът на човека се размаза и отдръпна. Косата на тила му настръхна. Сърцето му бавно ускоряваше ритъма си.

Нещо не беше наред.

— Намесата на смъртта носи мъка, оставя ни в шок — продължаваше ораторът. — Онези, които са хранили дълбоки чувства, ще скърбят най-силно. Нито религията, нито силната воля са в състояние да смекчат тази напълно естествена човешка реакция.

Мърсър се обърна на мястото си и огледа скупчилите се в задната част. Пред погледа му заплува море от тела и глави. В дъното на параклиса зееше отворена врата. Навън имаше още хора.

— Каквато и връзка да е прекъснала неумолимата ръка на смъртта, каквито и да са личните ни убеждения, можем да сме сигурни, че онзи, когото сме загубили, е намерил покой.

Мърсър се опита да разграничи лицата. Макар присъстващите да бяха многобройни, така и не успя да зърне познат. Някои от насядалите започваха да се обръщат към него.

Хората го гледаха.

Свещеникът бе замълчал. Мърсър се обърна и забеляза, че се е отдръпнал от микрофона и го наблюдава с очакване.

Беше дошъл неговият ред. Неколцина се прокашляха дискретно и звукът проехтя из параклиса. Той се надигна и бавно пристъпи напред. Листовете, на които бе написал предварително речта си, вече бяха поставени на място. Мърсър ги взе с треперещи ръце и се приведе леко към микрофона.

— Казвам се Джон Мърсър — представи се той. — Много е мъчително, но същевременно за мен е чест да говоря днес пред вас. Истинска чест е, че познавах Андрю Дайсън и като приятел, и като колега.

Чуваше как изговаря думите, ала те звучаха така, сякаш ги изрича друг. Целият бе плувнал в студена пот. Неочаквано се почувства слаб и немощен като старец. Сърцето му заплашваше всеки момент да пробие гърдите.

— Работих с… имах удоволствието да работя с Андрю пет години.

Преглътна.

Останалите от екипа му притеснено го наблюдаваха от първия ред. Пийт, вторият в йерархията след него, се бе намръщил. Той отпусна ръце, сякаш се канеше да се изправи и да пристъпи към него. Мърсър поклати глава: „Добре съм.“

Не беше добре. В параклиса бе горещо, но въпреки това той трепереше. Краката му…