Крис Холм - Порода убиец

Гръмотевиците разтърсваха къщата като бойни барабани, в пълен синхрон с множеството мълнии. Бурята беше точно над къщата. Лицето на Енгелман пламтеше от възбуда.

Дъждът продължаваше да плющи. Енгелман се надигна и тръгна по коридора, привлечен като хищник от приглушеното скимтене на изплашената Абигейл.

Шарли Томпсън не падаше под сто и четирийсет, чистачките свистяха на пълна скорост, но не успяваха да се справят с проливния дъжд. Бледи жълти петна блещукаха в огледалото, докато тя полагаше всички усилия да не изскочи от виещия се провинциален път. Надяваше се да са фаровете на подкреплението. Не можеше да приеме спокойно мисълта, че може да се изправи срещу двама закоравели убийци съвсем сама.

Даян й бе казала, че ще й се обади след двайсет минути. Минаха повече от седем часа — но все пак й бе предоставила информацията, която искаше. Оказа се, че Хендрикс е пращал всяка седмица писма, през почти цялата си служба, на жена на име Ивлин Джейкъбс. Приятелка или годеница, Даян не беше сигурна. След това Ивлин се бе омъжила — сега фамилията й беше Уокър — и се бе преместила във Вирджиния, на час път от Вашингтон.

Томпсън беше сигурна, че престъпникът се е насочил натам — и че призракът ще го последва. Което означаваше, че тя също трябва да отиде там. Заради жертвите от „Пендълтън“. Заради убития си партньор. Заради самата себе си, независимо от цената.

Джипиесът изписука и подаде монотонна команда да завие, след което я информира, че целта й е на осемстотин метра. Тя взе завоя с висока скорост и продължи напред. С радост забеляза, че фаровете отзад също завиха след нея.

Снимките на обезобразения Лестър Майърс я преследваха като кошмар. Разклащаха решимостта й. Нашепваха й да се откаже преди да е станало твърде късно.

И всеки път, когато кошмарът връхлиташе, тя реагираше по един и същи начин — настъпваше педала до пода и продължаваше напред — само напред, — а фаровете прорязваха бурята.

В кухнята Енгелман се изправи в цял ръст и се огледа озадачено. В средата на пода имаше касетофон, може би на трийсет години, от онези, които хлапетата пускаха по улиците, за да танцуват брейк. Май ги наричаха „гето бластери“ — или нещо такова. Не беше виждал подобно нещо от години. Антика. Докато го гледаше, от него долетя странен звук: скимтене на куче и приглушен женски плач.

— Разочарован ли си? — попита Хендрикс. Енгелман вдигна очи и го видя, очертан в сводестата арка, която разделяше кухнята от трапезарията, на пет метра, осветяван периодично отзад от отблясъците на мълниите, проникващи през синия чаршаф върху френския прозорец. Беше мокър до кости и дишаше тежко — вероятно беше бързал в дъжда.

— Тя не е тук — каза и премести леко десния си крак, за да разпредели тежестта си равномерно. — Изведох ги преди часове. Ако искаш да си преди мен, не трябва да използваш редовни полети.

— Да съм разочарован?! — повтори Енгелман и също промени стойката си. — Точно обратното — впечатлен съм. След срещата ни в Канзас се питах дали не съм надценил способностите ти. Ако не ни бяха прекъснали, мисля, че можеше да изляза по-добър от теб. — Хендрикс сви рамене, сякаш искаше да каже, че никога няма да разберат. — Сега обаче излиза, че се справяш чудесно. Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах този момент.

През процепите на пердетата проблесна ослепително бяло. Веднага последва страховит гръм, от който къщата потрепери.

— И на това място ли казваш, както във филмите, „Ние с теб не сме различни“?

Енгелман се засмя.

— О, не, Майкъл. Ние с теб не си приличаме почти по нищо. Ти имаш нужда от причина, за да убиваш, мотив, който е достатъчно силен, за да успокои съвестта ти — за да преодолееш колебанието си. И си склонен да се привързваш към други хора, като Ивлин или милия Лестър. За мен самото убиване е достатъчно. Как е Лестър между другото? Мисля, че вече е мъртвец. Ако искаш, ще уредя да те погребат до него, така че чувството за вина заради страданието, което му причини, да те крепи през вечността.

— Някой път трябва да ми разкажеш как го откри — процеди Хендрикс през зъби. Подхвърли го по-скоро за да накара Енгелман да продължи да говори, отколкото защото очакваше отговор.

— О, не е никаква тайна. Поисках от един чудесен федерален агент, казваше се Гарфийлд, досието ти и той се отзова с голяма радост. Знаеш ли, смешно е, че данъците ти отиват, за да хранят такива предатели, но пък точно този повече няма да взема заплата… Пък май и ти вече не плащаш данъци?