Крис Холм - Порода убиец

Най-накрая му писна и му взе бухалката. Избута Стюарт в къщата — по-грубо, отколкото беше необходимо — и затвори вратата. Стюарт залитна назад в коридорчето и се стовари по задник върху малка масичка, от която се посипаха ключове, мобилни телефони и дребни монети.

И разбира се, тогава се появи Иви.

Когато Стюарт счупи масата, Иви наполовина дотича, наполовина долетя надолу по стълбите, като че ли бе слушала през цялото време. И видя Хендрикс, застанал над мъжа й с бейзболната бухалка в ръка.

Въздухът около Хендрикс като че ли се превърна в желе. Не беше в състояние да помръдне, да проговори, да диша — остана замръзнал, докато страхът на Иви се превърна в объркване, след което тя го позна и изпадна в шок.

— Майкъл? — пророни с треперещ глас.

Хендрикс чу името си от устата й и това сряза вътрешностите му по-лошо от нож. Болеше като любов. Като умиране.

Иви закри устата си с длан и се свлече на колене. Бавно, като под вода. Като я видя така — с отворена уста, задъхана в пижамата на Стюарт, смълчана, — Хендрикс загуби самообладание. Рухна. В главата му се въртеше само „Аз я докарах до това! Аз й причиних това страдание!“

Бухалката изтрополя на пода, забравена. Разстоянието между Иви и Хендрикс се стопи. И в продължение на няколко блажени мига той я държа в обятията си — чувстваше топлината на издутия й корем, усещаше обляното й в сълзи лице на рамото си.

— Така. Искам да изясним нещата — каза тя, хванала чаша кафе с две ръце и свила крака под себе си на канапето. — Този човек идва. Ще дойде за теб. Ти не знаеш кога ще бъде тук. Но ще го убиеш, когато дойде.

— Ще дойде за теб — поправи я Хендрикс. Абигейл, любвеобилно малко кутре, когато я бе видял за последен път, сега беше пораснала и въртеше късата си опашка от радост, че се е върнал. Стюарт не изглеждаше толкова доволен.

— Но за да се добере до теб.

— Така е — потвърди той. — Но тази разлика не е от значение за сигурността ти.

— Предполагам, че е така.

— Мога да защитя и двама ви. Всички вас — поправи се и почеса Абигейл зад ухото, а погледът му спря върху издутия корем на Иви. — Просто трябва да ми вярвате и да правите точно каквото ви кажа.

— О, по дяволите! — изръмжа Стюарт. — Не знам дори защо слушам тези дивотии! Накарал си я да мисли, че си умрял — защо да ти вярваме сега?

— Защото нямам причина да ви лъжа за тези неща. Исках Иви да мисли, че съм умрял, за да я предпазя. От моя живот. От моята работа. Защо ми е да се появя сега и да пратя всичко по дяволите, ако не искам да я предпазя?

Стюарт изсумтя и извъртя очи към тавана.

— Защото си психопат, който убива, за да си изкарва хляба. Сега си довел до вратата ни друг убиец. Дай ми една добра причина да правя каквото ми нареждаш.

И Хендрикс му каза това, което беше премълчал. Това, което не искаше да изрече на глас. И което Стюарт не би могъл да пренебрегне, след като го чуе.

— Виж, Стюарт. Искаш истината? Добре. Ето я. Енгелман има нужда от Иви. Иска я жива, защото смята, че чрез нея ще се добере до мен. Това не значи обаче, че му е нужна в добро състояние — а този тип изобщо не се шегува. По всяка вероятност ще я изтезава само заради удоволствието да слуша как пищи. Ти няма да си в състояние да направиш нищо, защото ще си труп. Разбираш ли? Той има нужда от Иви, не от теб. Не дава пет пари за теб. Не дава пет пари за теб, защото доколкото знае, за мен ти не означаваш нищо.

Стюарт понечи да отговори, но Хендрикс вдигна ръка.

— Знам, знам. Отдавна не мога да искам нищо от Иви. Но двамата трябва да разберете с какво си имате работа.

Иви свъси вежди.

— Да предположим, че убиеш този човек — каза тя. — Работодателите му ще изпратят някой друг, нали? И ще изпращат нови и нови главорези, докато не довършат работата. Никога няма да сме в безопасност.

— Може би. А може би не. По всичко личи, че този тип е на свободна практика. Това означава, че ще му платят само ако ме убие. Хората като него обикновено държат картите си добре скрити, защото не искат някой друг да направи удара вместо тях и да прибере хонорара им. Знам това по-добре от всеки друг. Това означава, че има добри шансове цялата история да приключи още тази вечер.

Даваше си сметка, че това е свръхопростяване на ситуацията — ако не и откровена лъжа, — но пък Иви трябваше да вярва, че е така, за да има шанс да успее.

— И после какво? — попита тя. — Да кажем, че успееш. Убиваш лошия тип. Какво ще стане след това?

Хендрикс сви рамене. Ставаше все по-трудно да се преструва на самоуверен. Полагаше усилия гласът му да е спокоен, да не издава бурята, която бушуваше в него.