Крис Холм - Порода убиец

— Да — съгласи се Шарли. Знаеше обаче, че няма да се случи.

В два след полунощ дългосрочният паркинг на летище „Дълес“ беше пуст. Хендрикс крачеше по бетона и оглеждаше номерата на оставените коли.

Полетът от Портланд му бе отнел по-малко от два часа. Следващият редовен полет беше след шест часа. Хендрикс предполагаше, че Енгелман ще пристигне с него. Надяваше се Енгелман да няма някой като Моралес.

На четвъртия етаж откри кола, каквато търсеше — порше от деветдесетте, кабрио, с лекарски номер. Подвижният покрив улесняваше влизането в купето. Беше достатъчно бърза, за да стигне до Иви скоро. И беше достатъчно стара, за да я запали лесно, с проводниците към стартера.

Бе прибрал от самолета комплект инструменти. Имаше нож, чук, няколко отвертки, изолираща лепенка. С ножа разряза покрива на колата зад мястото на шофьора. После мушна ръка вътре и отвори вратата. Отне му известно време, докато отвори капака на кормилната колона. В тъмния гараж многоцветните проводници се различаваха трудно, но в края на краищата отдели тези, които му трябваха. Свърза контакта за запалването и таблото светна. Той внимателно оголи проводника на стартера и го опря до другите два.

Двигателят с двеста четирийсет и седем конски сили изрева.

Хендрикс излезе от паркинга и не допусна стрелката да падне под 130 чак до къщата на Иви. Дори и с докторските номера имаше сериозен шанс да го спрат. Все му беше едно. Можеха да го гонят по целия път — за него от значение беше единствено Иви. Да я опази жива и здрава. Да отведе до вратата й колона ченгета беше не по-лош начин да го постигне от всички останали.

Никой обаче не го спря. По тъмните провинциални пътища, под ниския таван от облаци, който заплашваше с дъжд, никой изобщо не го забеляза. Така че стигна пред верандата на Иви сам.

Веднага разбра, че Енгелман не го е изпреварил. Ако беше, щеше да личи — щеше да е обърнал мястото наопаки, да е оставил зловещ сувенир, който да го накара да изпадне в ненужна ярост. Всичко обаче изглеждаше нормално, тихо и тъмно.

Все пак щеше да е тук съвсем скоро. И Хендрикс искаше да е готов, когато се появи.

Щеше му се да бе имал време да се снабди с оръжие. Но всяко забавяне щеше да стопи предимството, което имаше пред Енгелман, и да предаде единствената жена, която беше обичал, в ръцете на този луд. Освен това нямаше представа доколко е компрометиран. Имаше сериозни шансове всички ченгета в страната да го търсят. И сега, когато Лестър беше мъртъв, не разполагаше с подкрепа, с технически спец, който да намери нужните неща навреме, и нямаше достъп и до парите, които трябваше да плати за тях, ако се наложи. Това означаваше, че или трябва да прибегне до непроверени източници, или да открадне каквото му е нужно, като и двете щяха да привлекат вниманието на местните власти. Не можеше да си позволи риска да го арестуват, преди да е извадил Енгелман от играта — цената щеше да е прекалено висока.

Пулсът му се ускори. Мисълта, че ще се изправи пред Иви — че ще й признае всичко, — го изпълваше с ужас. Мисълта, че тя ще види в какво чудовище се е превърнал, беше кошмарна.

Въпреки това започна да чука на вратата.

— Иви! — извика. Гласът му прозвуча странно ламаринен и далечен в собствените му уши. — За бога, Иви! Отвори!

Наближаваше три след полунощ — време, по което повечето нормални хора спят.

„Ако бях на нейно място — каза си Хендрикс — и някой откачен заблъска по вратата ми, аз също няма да искам да отворя“. Това означаваше, че би трябвало да предвиди какво ще се случи после.

Вътре светна лампа и през декоративното стъкло се разля жълта светлина. Вратата се отвори. Хендрикс примижа заради внезапния силен блясък, една ръка го сграбчи за ризата. Преди да разбере какво става, се оказа притиснат към касата на вратата, а пред лицето му се появи дебелият край на бейзболна бухалка.

Шибаният Стюарт.

Единственото, което Хендрикс можеше да направи, беше да не го довърши на място, веднага.

Вместо това опита да му говори — да го успокои. Не се получи.

Стюарт беше ядосан — гневът прикриваше страха. Крал, който защитава замъка си. Един куп въпроси: „Кой си ти?“ и „Какво си се раздумкал по вратата ми посред нощ?“ и така нататък. Хендрикс беше доста озадачен, че Стюарт не го разпознава. Вероятно Иви не държеше негови снимки в къщата.

От друга страна, дори и да имаше негови снимки, не можеше да се чуди, че този човек не се е сетил кой думка по вратата. Никой не очаква покойният годеник на жена му да се появи в плът и кръв посред нощ. Обаче Стюарт се ядосваше все повече и повече — летяха слюнки, вените му се издуха, носът му почти докосваше носа на Хендрикс… И през цялото време той не можеше да мисли друго освен: „Това е този, който си ляга с Иви всяка вечер“.