Крис Холм - Порода убиец

— Не е било свързано с наркотици.

Нойбауер се намръщи.

— Виж… поканих те като знак на добра воля. Ако знаеш нещо, което не ми казваш…

Но Томпсън не го слушаше. Набра централата. След няколко прехвърляния се свърза с човек, с когото си струваше да разговаря.

— Имаме проблем — каза. — Хенри Гарфийлд е убит. Самоличността на нашия призрак е разкрита. — Пауза. — Предполагам, че е този, който обърна линейката. — Нова пауза. — Да. Лошо е. Трябва да проверим всички с името Лестър Майърс от списъка ни, по най-бързия начин.

Майкъл Хендрикс си проправяше път през тълпите пияни гуляйджии по осветените с лампи тесни улички на Старото пристанище в Портланд. Нетърпението му клонеше към паника. Всички погледи, отправени към него, му се струваха враждебни. Всяко неволно бутване беше потенциална заплаха. Живата музика, която се чуваше през отворените врати на заведенията, пилеше нервите му. Басовите ритми от танцовите клубове като че ли го блъскаха в корема.

Някакъв здравеняк на двайсет и нещо, с вдигната яка и обърната назад бейзболна шапка, от когото лъхаше на уиски и лош одеколон, се блъсна в Хендрикс, докато залиташе покрай него, и изръмжа:

— Внимавай бе, задник!

Хендрикс го изгледа. Очи замъглени от алкохол. Издути вени. Юмруци като гири. Определено искаше да се сбие с някого. На Хендрикс не му беше до такива неща и затова продължи по пътя си.

— Ей! — Младокът го сграбчи за ризата и го дръпна. — На тебе говоря, задник със задник!

Докато онзи го обръщаше, Хендрикс вдигна дясната си ръка и го сграбчи за трахеята. Младежът изскимтя и от гърлото му започнаха да излизат странни звуци. Хендрикс знаеше, че може да му смачка гръкляна с лекота. Да го остави да се задуши на улицата и всички да решат, че е поредният пияница — и изобщо да не му обърнат внимание, преди да е станало твърде късно. За миг се изкуши. Но Лестър беше в беда, така че не можеше да си позволи никакви усложнения. Пусна го с усилие на волята и младежът отстъпи — с изцъклени очи, хриптеше — и изчезна в тълпата.

Когато най-накрая стигна „Примамката“, вътре беше тъмно, а на вратата висеше табела ЗАТВОРЕНО — нещо нечувано за събота вечер. След десет мъчителни минути наблюдение установи, че вътре няма никакво движение. Увери се, че никой не го дебне, хлътна в уличката до заведението и се вмъкна вътре през служебния вход, с ключа, който имаше.

Първото, което усети, беше миризмата. Кисела пот и нещо още по-неприятно — миризма на боклук, оставен неизхвърлен прекалено дълго. Макар че тъмнината беше непрогледна, Хендрикс знаеше какво означава този коктейл от миризми. Беше го вдишвал по-често, отколкото му се искаше — понякога на мястото на сражение, но по-често в студени сиви подземия с каменни стени — дълги сенки на светлината на голи крушки по подовете, на голи фанатици, завързани с каиши за столове и късани парче по парче, докато предадат или тайните си, или Богу дух. Това беше миризмата на наближаваща смърт — на тяло, освободило кръвта, жлъчта, пикочния мехур и червата доста преди да получи облекчението на самия край.

Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и силуетът на единствения му приятел постепенно застана на фокус. Беше в средата на малкото помещение на бара, с увиснала на гърдите глава, в инвалидната количка. От отеклите му кървави устни висеше парцал. Ръцете му бяха вързани за подлакътниците на стола с въжета, прокарани и между спиците на колелата, за да не се движат, и стегнати толкова здраво, че бяха обелили кожата като изолация от проводник. Хендрикс почувства, че му призлява, когато осъзна какво вижда — богохулен „Мислител“ на Роден, ода за страданието, изписана с окървавена плът.

Спусна се към приятеля си. Очите му се насълзиха, когато видя всички ужаси. Ризата на Лестър бе хвърлена на пода до него, разкъсана от нападателя му, за да има по-лесен достъп до живото платно. Гърдите му бяха нашарени с белези от клещи и Лестър приличаше на накълван от лешояди труп. Редица тънки разрези — фини, като от бръснач или хирургически скалпел — набраздяваха рамото му като дърворезба. Вместо съсирена кръв имаше лъскави лепкави петна, които миришеха на алкохол — наливан върху раните, та болката да се засили максимално. Едното ухо висеше срязано. Три от пръстите на лявата ръка липсваха. Мишницата по-горе беше пристегната с гумен маркуч, за да не изтече кръвта, докато убиецът бе рязал пръстите един по един. Подът беше осеян със зъби, розово-бели на фона на алената кръв. Кожата беше сива. Гърдите не помръдваха. Очите, милостиво, бяха затворени.